— Ще му предам нарежданията. Той е отличен стрелец.
— Добре.
Бившият генерал от Вермахта бавно се приближи до прозореца и примижа срещу последните лъчи на залязващото слънце.
— Нежни думи, любовни думи… после остри истерични упреци. Прегръдка и нож в гърба. Бързата им последователност напълно ще обърка Холкрофт. Той няма да може да прецени кой е негов приятел и кой враг. Единственото, в което ще е сигурен, е това, че трябва да продължава напред. Ще рухне пред очите ни и тогава ще бъде наш.
ДЕВЕТА ГЛАВА
Ноъл затвори тежката врата, слезе по мраморните стълби и се качи в колата. Включи на задна, зави към пътеката, извеждаща от имението на Граф, натисна педала на газта и потегли към портала.
Занимаваха го няколко неща. Едното бе слънцето, вече залязло зад планината. Сенките на предметите се бяха удължили и изчезнали заедно с угасването на светлината и той трябваше да пусне фаровете. Другото бе, че реакцията на Граф при споменаването на Фон Тиболт означаваше две неща — те са живи и представляват заплаха. Но заплаха за какво? За кого? И къде бяха?
Третото бе по-скоро усещане, отколкото определена мисъл. То го споходи след физическия сблъсък, в който бе участвал. Винаги бе приемал силата и височината си като нещо съвсем естествено. Може би защото беше едър и добре сложен, никога не се бе чувствал предизвикан да доказва силата си, освен когато усъвършенстваше техниката си на спускане със ски или играта си на тенис. Струваше му се ненужно да се бие и избягваше схватките.
Точно затова Ноъл се разсмя, когато вторият му баща го убеждаваше да вземе няколко урока по самоотбрана в неговия клуб. Но Ню Йорк все повече заприличваше на джунгла и синът на Холкрофт трябваше да се научи да се отбранява в нея.
Той премина един курс, но веднага след това забрави всичко, което бе научил. Може би само в подсъзнанието му бе останало нещо. Така смяташе до днес, но сега разбра, че се е подценявал. Спомни си изцъклените очи на телохранителя.
Последната мисъл, която му мина през ума, преди да завие по пътеката надолу, също бе неясна. Той само смътно усещаше, че на седалката до него има някаква промяна. Последните напрегнати събития бяха притъпили необикновения му усет за детайли. И все пак нещо в карираната тапицерия го притесняваше…
Мислите му бяха прекъснати от ужасен кучешки лай. Изведнъж от двете страни на колата към прозорците се нахвърлиха черни овчарки със страшни муцуни. Очите им святкаха от безсилна злоба, челюстите им зееха олигавени, от гърлата им се изтръгваше вой на разярени животни, които са настигнали жертвата си, но не успяват да забият зъбите си в тялото й. Те се бяха изправили по прозорците и дращеха по стъклата — пет, шест, седем — цяла глутница освирепели кучета. Едно от тях скочи на капака и му се озъби от предното стъкло.
Холкрофт видя как долу, в подножието на хълма огромната врата започва да се затваря. Той бе включил фаровете и светлината им ясно открои това движение. Беше се образувала малка дъга, която щеше да изчезне при затварянето на вратата. Той натисна силно педала на газта, стисна така здраво волана, че пръстите го заболяха и колата пое с пълна скорост. При каменните колони зави наляво, изплъзвайки се само на сантиметри от желязната врата. Кучето върху капака отхвръкна вляво и изскимтя уплашено.
Мракът се сгъстяваше. Другите кучета спряха пред портала на имението. Вероятно някакъв високочестотен сигнал, недоловим за човешкото ухо, им бе дал тази команда. Облян в пот, Ноъл натискаше педала до край и колата се носеше с голяма скорост по пътя.
Стигна до едно разклонение. Надясно ли трябваше да завие или наляво? Не можеше да си спомни и инстинктивно посегна на седалката за картата.
Ето кое го бе притеснявало — картата не беше там. Докато завиваше наляво, я потърси с ръка по пода. Нямаше я. Някой я бе взел от колата.
На следващата пресечка спря, защото обстановката му бе непозната, а и да бе идвал тук преди, не можеше да се ориентира в тъмното. Най-важно сега бе да се движи нанякъде, следвайки интуицията си. Зави надясно. Караше бързо и очакваше пътят да му е познат, защото предполагаше, че е дошъл от Рио точно по него. Но мракът бе непрогледен и той не можеше да разпознае нищо. Пътят правеше широк десен завой, след което внезапно се изкачваше по стръмен наклон. Той не си спомняше никакъв завой и никакъв наклон. Беше се загубил.
След около стотина метра пак излизаше по равно. Вляво, в подножието на скалисто възвишение, се виждаше обсерватория, около нея имаше паркинг, ограден с висока около метър и половина стена. Покрай стената в кръгли кутии бяха наредени телескопи, които работеха с монети. Холкрофт отби колата и спря. Нямаше други автомобили, но все някой можеше да дойде. Може би ако погледнеше през телескопа, щеше да се ориентира. Той слезе от колата и тръгна към стената.