Те седнаха срещу него в едно сепаре в дъното на коктейлбар с приглушено осветление. Преди да дойде тук, Ноъл си бе спомнил, че трябва да му се обадят от посолството. Предупреди на рецепцията, че очаква да го търсят и помоли да го свържат от бара. Но само ако го търсят от посолството, никой друг.
— Първо ми кажете как разбрахте, че се интересувам от Фон Тиболт — започна Ноъл, след като им донесоха питиетата.
— Вече ви казах. Чрез служител в Имиграционния отдел. Миналият петък из кабинетите на ухо се разпространила информацията, че ще дойде някакъв американец да разпитва за Фон Тиболт. Онзи, който приел молбата за издирване, е трябвало да се обърне към човек от policia do administragao. Това е тайната полиция.
— Да, зная за него — той се нарече „преводач“. Но как стана така, че точно вие научихте за това?
— Фон Тиболтови ни бяха приятели. И то много близки.
— Къде се намират те?
Братът и сестрата се спогледаха.
— Защо ги търсите? — попита момичето.
— Обясних това още в Имиграционния отдел. Става дума за нещо съвсем обикновено. Получиха пари в наследство от роднини в Съединените щати.
Двамата му събеседници отново се спогледаха и отново момичето проговори:
— Голяма ли е сумата?
— Не зная — отговори Холкрофт. — Въпросът е поверителен. Аз съм просто посредник.
— Какво сте? — не разбра братът.
— Un tercero — каза Ноъл и погледна жената. — Защо бяхте толкова изплашена по телефона вчера? Оставихте телефонния си номер, а после, когато ви позвъних, казахте, че не е трябвало. Защо?
— Направих… грешка. Брат ми каза, че съм допуснала сериозна грешка. Не е трябвало да оставям нито името си, нито телефонния си номер.
— Германците биха се ядосали много — обясни Карара. — Ако сте под наблюдение и разговорите ви се подслушват, сигурно знаят, че сме ви се обаждали. А това е опасно за нас.
— Ако съм под наблюдение, те знаят, че вие сте тук.
— Обсъдихме тази възможност — продължи жената, — и решихме да поемем риска.
— Какъв риск?
— Германците ни презират. Отгоре на всичко сме португалски евреи.
— Те все още ли разсъждават по този начин?
— Разбира се. Вече ви казах, че бяхме близки с Фон Тиболтови. По-точно, Йохан бе най-близкият ми приятел. Той и сестра ми щяха да се оженят, но германците не допуснаха това.
— Кой е могъл да им попречи?
— Всеки. С куршум в тила на Йохан.
— Господи, но това е лудост!
Всъщност беше възможно и Холкрофт го знаеше. Горе, на хълма и него бяха превърнали в мишена. Гърмежите все още отекваха в ушите му.
— За някои германци този брак щеше да бъде непростимо оскърбление — каза Карара. — Те смятат, че Фон Тиболт са предатели за Германия. Тези хора продължават да водят войната отпреди три десетилетия. Тук, в Бразилия Фон Тиболтови бяха подложени на брутална несправедливост. Те заслужават съчувствие и помощ. Причините за тяхното страдание трябваше да са изчезнали още преди години.
— И вие си въобразихте, че аз мога да направя нещо за тях? Защо?
— Защото се опитаха да ви спрат силни хора. Германците имат голямо влияние. Вие сигурно също сте силен човек, щом хората на Граф в Бразилия се опитаха да ви държат настрана от Фон Тиболтови. За нас всичко това означава, че не искате да навредите на приятелите ни, а се опитвате да им помогнете. Един влиятелен американец, който би могъл да им помогне.
— Казахте „Граф в Бразилия“. Става дума за Морис Граф, нали? Кой е той? Какъв е?
— Най-страшният от нацистите. Трябваше да го обесят в Нюрнберг.
— Вие познавате Граф? — попита жената, вгледана в Холкрофт.
— Срещнах се с него под претекст, че мой клиент от Ню Йорк ми е възложил да разгледам и направя скици на къщата му. Аз съм архитект. В разговора споменах за Фон Тиболтови и Граф побесня. Започна да крещи и ме изгони. Докато слизах по хълма, сюрия обучени кучета връхлетяха върху колата ми. Телохранителят на Граф ме проследи и се опита да ме убие. Същото се случи и след като се бях включил в уличното движение: някакъв мъж стреля по мен от прозореца на кола.