— Лъже! Аз бях там! А след като си тръгнах, двама се опитаха да ме убият. Единия го видях… по дяволите, аз се бих с него… вътре в къщата!
— Явно здравата си се натряскал някъде.
— Граф е проклет нацист! След тридесет години той си остава нацист, а вие всички се държите с него така, сякаш е държавен глава.
— Може и да си прав. Граф е важна персона и е под специална протекция.
— На ваше място не бих се хвалил с това.
— Всичко си схванал погрешно, Холкрофт. През юли хиляда деветстотин четиридесет и четвърта година Граф е бил в Германия на място, наречено Волфсшанце. Той е един от тези, които се опитаха да убият Хитлер.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Нямаше я ослепителната слънчева светлина, а през прозореца не се виждаха хора със златист загар, лъскави от плажно масло, които като деца играят по белите пясъци на Копакабана. Лондонските улици бяха на петна от лекия дъжд; духаше силен вятър. Пешеходците притичваха към жп гарите и заведенията или се редяха на опашка за автобус. В Лондон точно в този час англичаните се чувстваха освободени от мрежата на дневната светлина и монотонно скучните задължения, в които тя ги оплиташе. Все пак осигуряването на прехраната не бива да изпълва цялото съществуване. Ноъл не познаваше друг град, който с такова облекчение да изпраща работния ден. По улиците, въпреки дъжда и вятъра, се носеше някакво въодушевление.
Ноъл приближи бюрото, върху което се мъдреше шише със сребрист етикет. Пътуването до Лондон продължи почти петнайсет часа, но сега, когато бе вече тук, не знаеше какво да прави. И в двата самолета мислеше само за това, но събитията в Рио де Жанейро бяха толкова шеметни, а фактите, които научи — толкова противоречиви, че се чувстваше в лабиринт, който го плашеше. Този непознат за него свят се бе оказал изненадващо сложен. А той тепърва навлизаше в него.
Нима Граф бе оцелял съзаклятник? Нима той бе един от „мъжете от Волфсшанце“? Абсурд. Тяхната цел бе Женева — мечтата на Хайнрих Клаузен. Фон Тиболтови бяха свързани с тази мечта. А Граф искаше да унищожи Фон Тиболтови. По негово нареждане се бяха опитали да убият и сина на Хайнрих Клаузен — в една безлюдна обсерватория над Рио и от прозореца на кола нощем. Граф не бе част от Волфсшанце. В това нямаше логика.
Братът и сестрата Карара. Тяхната роля също бе неясна. Какво за бога им пречеше да напуснат Бразилия? Едва ли някой наблюдаваше летищата и пристанищата, за да ги спре да отпътуват. Не че се съмняваше в разказа им, но твърде много на вид дребни въпроси бяха останали без отговор. Колкото и да се опитваше, не можеше да се отърси от усещането, че у Карара нещо го смущава. Но какво точно?
Ноъл си наля питие и посегна към телефона. Разполагаше с едно име — Джон Тенисън и служебен адрес — „Гардиън“. Редакциите на вестниците не приключват работа в края на работния ден. След няколко минути щеше да провери дали част от информацията на Карара е вярна. Ако за „Гардиън“ работи човек на име Джон Тенисън, щеше да е открил Йохан фон Тиболт.
А следващата стъпка според женевския документ бе чрез Джон Тенисън да се срещне със сестра му, Гретхен Бомънт, съпруга на капитан Бомънт от Кралския флот. Тъй като тя бе най-голямото дете на Вилхелм фон Тиболт, трябваше да разговаря първо с нея.
— Ужасно съжалявам, господин Холкрофт — в слушалката прозвуча учтивият глас на служител от отдел „Новини“ на вестник „Гардиън“, — но ние не даваме адресите и телефонните номера на нашите журналисти.
— Но Джон Тенисън работи при вас.
Това не бе въпрос — служителят вече бе казал, че Тенисън не е в редакцията в Лондон, Холкрофт просто искаше пряко потвърждение.
— Господин Тенисън е един от хората ни, които предават от континента.
— Мога ли да му оставя съобщение? Спешно е!
Мъжът явно се колебаеше.
— Мисля, че това никак няма да е лесно. Господин Тенисън е непрекъснато в движение.
— Мога да сляза долу, да си купя вашия вестник и да видя откъде е изпратил последния си репортаж.
— Разбира се. Само че господин Тенисън не се подписва под статиите, отразяващи ежедневните събития. С неговото име излизат само обзорните материали…
— Ами вие как се свързвате с него, ако се наложи? — прекъсна го Холкрофт, убеден, че служителят се опитва да шикалкави.
Мъжът замълча, после се изкашля, за да прочисти гърлото си. Какво го смущаваше?
— Вижте… има табло за съобщения. Но може да минат няколко дни, преди да успеем да му предадем вашето.
— Но аз нямам на разположение няколко дни. Веднага трябва да го открия.