Последва нова пауза. Ноъл бе започнал да се изнервя от разговора — явно служителят от „Гардиън“ не възнамеряваше да му предложи някакво решение. Реши да опита друг номер.
— Слушайте, може би не бива да го казвам… тъй като въпросът е поверителен… но става дума за пари. Господин Тенисън и цялото му семейство получиха известна сума в наследство.
— Не знаех, че е женен.
— Става дума за неговото семейство — той и двете му сестри? Познавате ли ги? Дали живеят в Лондон? Най-голямата…
— Не зная нищо за частния живот на господин Тенисън, сър. По-добре се обърнете към някой адвокат.
И без да каже каквото и да било повече, онзи затвори.
Озадачен, Ноъл остави слушалката. Защо така решително бяха отказали да му съдействат? Бе дал името си и името на хотела, в който бе отседнал. Като че ли служителят от „Гардиън“ известно време се бе двоумил дали да му помогне или не. А накрая внезапно бе прекъснал разговора, без да му предложи нищо. Всичко това изглеждаше доста странно.
Телефонът иззвъня. Това го изненада още повече — никой не знаеше, че е в този хотел. В имиграционната карта в графата „местообитание в Лондон“ нарочно бе вписал хотел „Дорчестър“, а не „Белгрейв Армс“, в който бе отседнал. Страхуваше се да не го открият, най-вече някой от Рио де Жанейро. Вдигна слушалката, опитвайки се да потисне болката в стомаха си.
— Да?
— Господин Холкрофт, безпокоим ви от рецепцията, сър. Току-що научихме, че не ви е доставена навреме кошницата с плодове, която хотелът подарява на гостите си. Много съжаляваме за това. Ще бъдете ли все още в стаята си след малко, сър?
Господи, помисли си Холкрофт, от него зависеше разпределянето на милиони долари, а този го занимава с някаква кошница с плодове.
— Да, ще бъда.
— Чудесно, сър. Стюардът веднага ще се качи.
Холкрофт остави слушалката, болката полека изчезваше. Погледът му се спря на телефонните указатели на най-долния рафт в шкафчето до леглото. Взе един и отгърна на буквата „Т“. Имаше около петнайсет имена „Тенисън“, нито един „Джон“, но три инициала „Дж“. От тях щеше да започне. Набра първия номер.
— Ало, Джон?
Но мъжът се казваше Джулиън. Другите две „Дж“ бяха жени. Не намери и Хелдън, а Хелън Тенисън. Все пак набра номера, но от централата му казаха, че този телефонен пост е откачен.
Отгърна указателя на буквата „Б“. В Лондон имаше шест „Бомънт“, но пред нито едно от имената не бе вписан морски чин. Реши да ги провери — не губеше нищо. Не бе приключил четвъртия разговор, когато на вратата се почука — сигурно му носеха кошницата. Израз на английско гостоприемство. Изруга, че го прекъсват, затвори телефона, бръкна в джоба си за монети и тръгна към вратата.
Отвън стояха двама мъже, но никой от тях не носеше стюардска униформа. Бяха с палта, а в ръцете си държаха шапки. По-високият наближаваше петдесетте, лицето му бе доста грубовато, а косата му — сива и права. Другият бе по-млад, може би на годините на Ноъл, с ясни сини очи, къдрава червена коса и малък белег на челото.
— Да?
— Господин Холкрофт?
— Аз съм.
— Ноъл Холкрофт, американски гражданин, паспорт серия Ф, номер 20478…
— Аз съм Ноъл Холкрофт. Не помня номера на паспорта си наизуст.
— Може ли да влезем, моля?
— Не съм съвсем сигурен. Кои сте вие?
И двамата държаха черни идентификационни карти. Показаха му ги, без да бързат.
— Британско военно разузнаване, Пети отдел — каза по-възрастният.
— Служебно задължение, сър. Може ли да влезем вече?
Ноъл кимна несигурно, болката в стомаха му отново се обади. Питър Болдуин, човекът, който му бе наредил да изостави Женева, бе от Пети отдел. А Болдуин бе убит от членове на Волфсшанце, защото се бе намесил. Дали тези агенти знаеха истината за него? Знаеха ли, че Болдуин му се бе обадил? Телефонните номера можеха да се издирят чрез хотелските телефонни централи! Те не можеха да не знаят това!… Тогава Холкрофт си спомни, че Болдуин не му се бе обадил, а го бе търсил лично. Ноъл му бе позвънил.
Не знаете в какво се забърквате. Само аз зная това.
А можеше да се вярва на Болдуин, той не бе казал нищо на никого. Тогава как бяха стигнали до него? Защо Британското разузнаване се интересуваше от американеца Холкрофт? Как бяха разбрали къде да го намерят? Как?
Двамата англичани влязоха. Червенокосият бързо отиде до банята, огледа я, после се запъти към прозореца. По-възрастният му колега бе застанал до бюрото и изучаваше с поглед стените, пода и отворения гардероб.
— Ето че влязохте — каза Ноъл. — Какво ви интересува?
— Тинаму, господин Холкрофт — отвърна сивокосият.
— Кой?
— Ще повторя: Тинаму.
— Какво по дяволите е това?