Не знаеше как да тълкува това. За нея той бе непознат натрапник, който й се бе обадил и й бе говорил за някакъв жизненоважен въпрос, с който трябва да я запознае лично.
Но как можеше да й каже нещо повече? Как можеше да обясни на една жена на средна възраст, съпруга на морски офицер от британския флот, че играе решаваща роля за отключването на банков трезор със седемстотин и осемдесет милиона долара?
Започна да се притеснява, а така нямаше да е много убедителен. Не трябваше да изглежда изплашен или гласът му да звучи несигурно и неестествено. Реши, че може да й каже истината за Хайнрих Клаузен. Това бе най-силният му коз и най-убедителният му аргумент. Моля те, Господи, нека тя разбере!
След два завоя вляво се отклони от магистралата и подкара бързо по тих, ограден с дървета път през предградията. Според инструкциите, след малко повече от два километра трябваше да пристигне. Лесно позна къщата, спря отпред и излезе от колата.
Отвори портата, мина по пътеката и стигна до вратата. Вместо звънец имаше пиринчено мандало и Ноъл почука леко с него. Къщата бе съвсем обикновена, с широки прозорци във всекидневната и малки прозорци в спалнята, а тухлената й фасада се издигаше над каменна основа. Бе стабилна и здрава и, разбира се, не биеше на очи. Едва ли бе струвала много. Той бе проектирал подобни къщи на морския бряг за семейства, които не знаят дали могат да си позволят да имат и вила. Чудесно жилище за военен със съответния доход — приветливо, подредено и лесно за поддържане.
Гретхен Бомънт му отвори лично. Щом я видя, всичко, което си бе представял по време на разговора, мигом изчезна. Той стоеше пред нея, сякаш някой му бе отнел въздуха, и я гледаше смаяно. С две думи това бе една от най-красивите жени, които някога бе виждал. Човек трудно можеше да повярва, че е от плът и кръв пред очите му. Тя беше като статуя, въплътила идеала на скулптор, който отново и отново я бе извайвал от глина, преди да започне да работи с длетото. Средна на ръст, с дълга руса коса, която обрамчваше лице със съвършени черти. Идеална, по-скоро продукт на въображението на скулптора, и твърде студена. Студенината й се омекотяваше само от огромните очи — светлосини и питащи. Погледът й не бе нито предразполагащ, нито враждебен.
— Господин Холкрофт? — попита тя със своя замечтан, подобен на ехо глас с немско-португалски акцент.
— Да, аз съм, госпожо Бомънт. Благодаря ви много, че ми позволихте да дойда. Извинявайте за безпокойството.
— Влезте, моля.
Тя се отдръпна назад, за да го пусне вътре. Докато стоеше на вратата, той бе замаян от рядката хубост на лицето й, недокосната от времето, а сега не можеше да откъсне поглед от тялото й, щедро разкрито от полупрозрачната материя на роклята. То също бе изключително, но по различен начин. В него нямаше студенина, а жар. Копринената й рокля с кръгла яка бе плътно прилепнала по него, смело разкопчана. Не носеше сутиен; зърната на налятата й гръд под мекия плат сякаш бяха напрегнати.
Движенията на бедрата й бяха спокойни и плавни, коремът и задникът й се поклащаха в чувствен ритъм. Тя не ходеше, а сякаш танцуваше; необикновеното й тяло заставяше да бъде гледано, завладяно и задоволено.
Лицето й бе студено, а очите — живи и питащи, но далечни. Ноъл се почувства напълно объркан.
— Пътуването ви е било дълго — каза тя и посочи едно канапе в другия край на стаята. — Седнете, моля. Ще пийнете ли нещо?
— С удоволствие.
— Какво бихте желали?
За миг тя остана на мястото си, препречила пътя му към канапето и впила светлосините си очи в неговите. Гърдите й бяха смущаващо близо до него. Изпъкналите им зърна се надигаха при всяко вдишване в еротично задъхания ритъм на тялото й.
— Скоч, ако имате — отвърна той.
— В Англия го наричат уиски, нали? — попита тя и тръгна към барчето до стената.
— Да, уиски — каза той и се отпусна върху меките възглавници на канапето, като се опитваше да гледа Гретхен в лицето. Беше му трудно и знаеше, че тя прави всичко това нарочно. Не се очакваше от съпругата на капитана да се облече предизвикателно и да го съблазнява. Тя го провокираше абсолютно съзнателно. Защо?
Поднесе му уискито. Той се пресегна да вземе чашата и ръцете им се докоснаха, но тя не отдръпна своята, а за миг я притисна към пръстите му. След това направи нещо още по-неочаквано — седна на ниска кожена табуретка на няколко стъпки от него и го погледна.
— Няма ли да пиете с мен? — попита той.
— Аз не пия.
— Може би не ви е приятно, че аз пия?
Тя се изсмя гърлено.
— Нямам никакви морални скрупули. Не би и подхождало на жена на офицер. Просто не мога да пия, нито да пуша. И двете ме удрят веднага в главата.