Погледна я над ръба на чашата. Фиксираше го загадъчно, с немигащи и все така далечни очи и на него му се прииска тя да отмести погледа си.
— По телефона казахте, че в съседната стая ще бъде помощник на съпруга ви. Искате ли да се срещна с него?
— Той не успя да дойде.
— Така ли? Съжалявам.
— Наистина ли?
Това беше много странно. Жената се държеше като куртизанка, която не си дава сметка за положението си или като скъпа проститутка, която преценява джоба на клиента си. Тя се наведе напред и обра някакъв невидим мъх от килимчето пред него. Движението бе глупаво, а резултатът — твърде явен. Деколтето й се разтвори и откри гърдите й. Тя много добре знаеше какво прави и очакваше реакцията му. Но той нямаше да отговори на очакванията й. Баща му го беше призовал и нищо не можеше да го отклони. Дори и една красива проститутка.
Една проститутка, от която най-малко се очакваше, че е такава, бе ключът към Женева.
— Госпожо Бомънт — започна той и непохватно остави чашата си на масичката до канапето, — вие сте много привлекателна жена и аз бих останал тук с часове и бих изпил няколко питиета, но не съм дошъл за това. Исках да се видим, защото имам да ви съобщя нещо много важно. То засяга и двама ни.
— И двама ни? — попита Гретхен, изговаряйки отчетливо местоимението. — Говорете, господин Холкрофт. Никога не сме се срещали и аз не ви познавам. Как така нещо може да засяга и двама ни?
— Преди години бащите ни са се познавали.
При споменаването на думата „баща“ жената застина на мястото си.
— Нямам баща.
— Но сте имали. Аз също съм имал — каза той. — Живели са в Германия преди повече от трийсет години. Фамилното ви име е Фон Тиболт. Вие сте най-голямото дете на Вилхелм фон Тиболт.
Гретхен пое дълбоко въздух и погледна настрани.
— Не желая да слушам повече.
— Знам как се чувствате — отговори Ноъл. — Самият аз реагирах по същия начин. Но грешите. Аз също сбърках.
— Греша ли? — попита тя, рязко извърна глава и с бързо движение прибра назад разпилялата се върху лицето й коса. — Твърде много си позволявате. Може би не сте живели като нас. Нямате право да ми казвате, че греша.
— Само ме оставете да ви разкажа онова, което научих. Когато свърша, сама ще вземете решение. Важното е да знаете. Важна е и подкрепата ви, разбира се.
— Подкрепа за какво? Какво трябва да знам?
Внезапно Ноъл почувства, че се развълнува силно, сякаш думите, които щеше да изрече, бяха най-съдбовните в живота му. За един обикновен човек истината щеше да е достатъчна. Но Гретхен Бомънт бе дълбоко засегната и раните не бяха зараснали. Само истината не беше достатъчна — необходима бе голяма убедителност.
— Преди две седмици пристигнах със самолет в Женева, за да се срещна с банкера Манфреди…
Разказа й всичко освен това, което знаеше за Волфсшанце. Внимателно подбираше думите си. Чуваше как собственият му глас внушава доверие, съзнанието за сериозността на възложения план предизвика бодежи в гърдите му.
Съобщи й всичко в цифри. Седемстотин осемдесет и шест милиона долара щяха да бъдат раздадени на оцелелите от холокоста и техните деца по целия свят. Всеки от тях тримата щеше да получи по два милиона. В продължение на шест месеца, а може би и по-дълго, трябваше да се ангажират изцяло с изпълнението на задачата.
Накрая й каза за плана, изготвен от тримата бащи, които се самоубили, след като в Женева били уточнени всички подробности.
Когато свърши, по челото му се стичаше пот.
— Сега всичко зависи от нас — каза той, — и от един човек в Берлин — синът на Келер. Ние тримата трябва да довършим започнатото от тях.
— Всичко това звучи толкова невероятно — обади се тя. — Все пак не разбирам какво общо има с мен.
Той бе изумен от пълното й спокойствие и хладнокръвие. В продължение на почти половин час тя мълчаливо бе изслушала разкрития, от които се очакваше силно да я разтърсят, а тя не реагира изобщо. Никак.
— Нито дума ли не разбрахте от това, което ви разказах?
— Разбирам, че вие сте много разстроен — отговори Гретхен Бомънт с тихия си, подобен на ехо глас. — Но аз съм се чувствала така през по-голямата част от живота си, господин Холкрофт. Виновникът за това е Вилхелм фон Тиболт. Не искам да имам нищо общо с него.
— Той го е знаел, не проумявате ли? Опитал се е да го поправи.
— С пари?
— С много повече.
Гретхен се наведе напред, бавно протегна ръка и докосна челото му. Изтри капчиците пот с пръстите си. Ноъл не помръдна и не можа да погледне встрани.
— Знаете ли, че съм втората жена на капитан Бомънт? — попита тя.
— Да, чух за това.