Холкрофт се дръпна назад. Това, че стоеше гол във всекидневната на капитан Бомънт посред нощ в негово отсъствие, би могло да му създаде проблеми.
Къде бе отишла тя? Какво целеше? Какъв бе шумът, който бе чул?
Нямаше време да мисли за тези неща — трябваше бързо да се измъкне от къщата. Спусна се към другия край на стаята и се опита да напипа ключа, за да запали лампата. Очите му полека привикваха с тъмнината. Спомни си, че докато се любеха, Гретхен се бе пресегнала над главата му и бе смъкнала нощната лампа на пода. Той коленичи и я напипа, за щастие крушката бе останала здрава. Запали я, но тъй като бе на пода, тя не освети добре стаята. Сред дългите сенки на предметите Ноъл мерна горните си дрехи върху едно кресло, а чорапите и бельото му бяха до леглото.
Изправи се и бързо се облече. Огледа се за сакото си. Спомни си, че Гретхен го бе изхлузила от ръцете му и го бе пуснала на пода. Видя го и посегна да го вземе. Погледна за миг отражението си в голямото огледало над бюрото. Замръзна на място, приковал поглед в снимката в сребърна рамка, окачена до него. Тя бе на мъж в морска униформа.
Лицето. Беше го виждал и преди. Съвсем скоро. Преди седмица… или може би дни. Бе сигурен, че е виждал това лице, но не знаеше къде. Приближи се до бюрото и се вгледа в снимката.
Точно веждите! Те бяха странни и се открояваха… Като корниз, неподходящо поставен над невзрачен гоблен. Бяха гъсти и прошарени… като от някаква пепитена материя. Сякаш очите се бяха втренчили в него. Спомни си!
Самолетът за Рио де Жанейро. Това не бе всичко. Лицето от самолета за Бразилия породи друг спомен, свързан с насилие, с някаква неясна тичаща фигура — нищо друго не изникна в паметта му.
Ноъл извади снимката от рамката. По гланцираната й повърхност имаше малки изпъкнали следи; погледна я от другата страна. Бе надписана. Повдигна я нагоре така, че да я освети, и затаи дъх. Думите бяха на немски:
Тях също бе виждал преди, както и лицето! Но те не означаваха нищо за него — не разбираше немски. И все пак бе сигурен, че ги е виждал!
Сгъна снимката озадачен и я напъха в джоба на панталона си.
Отвори гардероба, мушна сребърната рамка между сгънатите дрехи на рафта и си взе сакото. Знаеше, че трябва да се измъкне от къщата възможно най-бързо, но мисълта за човека на снимката го бе погълнала изцяло. Той трябваше да се опита да научи нещо за него.
Всекидневната имаше две врати — едната бе отворена и водеше към кухнята, а другата бе затворена. Той я отвори и се озова в кабинета на капитана. Запали лампата — навсякъде бяха окачени снимки на кораби и хора, почетни грамоти и военни отличия. Званията и заслугите на капитана не бяха за пренебрегване. Злополучен развод, последван от неодобрен от общественото мнение брак биха могли да създадат сериозни проблеми на един мъж, но явно в Кралския флот не се бяха повлияли от това. Последната почетна грамота бе само отпреди шест седмици и бе връчена за блестящо провеждане на брегови патрул при Балеарските острови с продължителност една седмица в бурно море.
Хвърли бегъл поглед на листовете по бюрото, но не научи нищо повече. Имаше две спестовни книжки с четирицифрени сметки — и двете не надхвърляха три хиляди; едно писмо от адвоката на бившата му съпруга с претенции за собственост в Шотландия; подредени бордови дневници и разписания.
Холкрофт искаше да остане още малко в стаята и да я огледа по-добре, за да научи нещо за непознатия със странните вежди, но съзнаваше, че не може да си го позволи. Бе преминал границата на разумното и трябваше веднага да се махне оттук.
Когато излезе, погледна към къщите отсреща. Прозорците, които само преди минути светеха и през които надзъртаха любопитни лица, сега бяха тъмни, хората си бяха легнали и в Портсий отново цареше спокойствие. Той премина бързо по пътеката, разтвори портата и пантите й изскърцаха. Влезе в колата и бързо се мушна зад волана. Завъртя ключа.
Нищо. Опита още няколко пъти. Нищо!
Изскочи от колата и отвори предния капак. Не мислеше за шума, който вдига, а за нещо много по-важно. Дори ако акумулаторът се бе изтощил, в което се съмняваше, все щеше да чуе слабо задвижване на стартера. Уличната лампа осветяваше двигателя и той видя това, от което се опасяваше!
Жичките бяха срязани, при това с хирургическа точност в самата основа, така че не можеше да ги съедини, за да запали. Някой трябваше да го тегли.
Този, който го бе направил, знаеше, че американецът ще остане в непознат район, посред нощ, без никакъв транспорт. Дори ако в това отдалечено предградие минаваха таксита, едва ли щеше да види някое по това време — минаваше три часът. Значи някой искаше той да остане тук, за да го хванат. Трябваше да бяга. Колкото можеше по-бързо и по-надалеч… Да стигне до магистралата… да хване стоп на север, да се измъкне оттук.