Главата и ръцете го боляха, лицето му пареше. Той се изправи с усилие и се огледа. Намираше се в поле — обширна равна земя, може би пасище. В далечината едва различи неясните очертания на телена ограда — бодлива тел бе опъната на дебели греди на разстояние десет или двадесет метра. Да, пасище беше.
Усети миризма на евтино уиски или вкиснало вино.
Тя лъхаше от дрехите му, ризата му бе подгизнала и изпаренията от нея го удариха право в носа. Дрехите му… портфейла и парите! Пребърка уплашено джобовете си. От докосването до мокрия плат парещата болка се усили.
Портфейлът, парите и часовникът си бяха на мястото.
Не го бяха ограбили, само го бяха пребили от бой и го бяха завлекли далеч от предградията, където живееше Бомънт. Направо невероятно!
Опипа главата си. Имаше подутина, но кожата не бе наранена. Ударът беше нанесен с увит лост или тръба. Направи няколко несигурни крачки. Можеше да върви — това бе важното. Вече виждаше много по-ясно. Развиделяваше се.
Зад оградата имаше малко възвишение, което приличаше на мост без начало и край. По светлините по него Ноъл разпозна магистралата. Тръгна към оградата; надяваше се, че все някой шофьор ще се съгласи да го вземе. Докато прескачаше оградата, внезапно се сети нещо. Отново провери джобовете си.
Снимката я нямаше.
Един камион, който караше мляко, спря и той се качи. Усмивката на шофьора изчезна, щом усети зловонието, което се разнесе из кабината. Ноъл се опита да скалъпи обяснение и се заоплаква как английски моряци от Портсмът, големи тарикати, погодили номер на наивния американец. Но на шофьора историята въобще не му се стори забавна. Холкрофт слезе в първото село по пътя.
То бе типично английско село, в което товарните камиони, спрели пред автогарата, разваляха впечатлението от Тюдоровата архитектура.
— Там има телефон — упъти го шофьорът, — и тоалетна. Няма да ви се отрази зле, ако се поизмиете.
Ноъл влезе вътре — ранобудните шофьори си приказваха, а миризмата на топло кафе му подейства ободрително. Животът продължаваше, камиони разнасяха продукти, денят беше като всички други. Намери умивалника и направи каквото можа, за да заличи донякъде следите от събитията през нощта. Седна на една маса близо до телефона на стената, отпиваше от кафето си и чакаше един ядосан шофьор да спре разправията с още по-ядосания доставчик от другата страна на линията. Когато онзи приключи, Ноъл стана от масата и отиде до телефона с бележката, на която бе написан номерът на Гретхен Бомънт. Не можеше да направи нищо друго, освен да се опита да разбере какво се е случило. Трябваше да се опита да я намери. Набра номера.
— Жилището на Бомънт — каза мъжки глас.
— Госпожа Бомънт, моля?
— Мога ли да знам кой я търси?
— Приятел на капитана. Разбрах, че госпожа Бомънт ще замине днес при него. Бих искал да й предам едно съобщение за него.
— Кой се обажда, извинете?
Ноъл остави слушалката. Не знаеше кой бе вдигнал. Знаеше само, че се нуждае от помощ. И то професионална. Може би бе опасно Женева да търси помощ, но се налагаше. Той щеше да бъде предпазлив, много предпазлив и щеше да се учи.
Потърси из джобовете си визитката, която агентът от MI5 му бе оставил в „Белгрейв армс“. На нея бе записано само име — Харолд Пейтън-Джоунс, и телефонният номер. Часовникът показваше седем без десет и Ноъл се чудеше дали някой ще вдигне телефона. Поръча разговор с Лондон.
— Да?
— Холкрофт се обажда.
— А, да. Тъкмо си мислехме дали ще ни позвъните.
Ноъл разпозна гласа. Беше на сивокосия агент, който бе идвал в хотела.
— Какво означава това? — учуди се Ноъл.
— Прекарахме тежка нощ.
— Вие сте очаквали да позвъня! Били сте там и сте видели всичко!
Пейтън-Джоунс не отговори направо.
— Наетата от вас кола е в гараж в Алдершот. До обяд ще бъде поправена. Името е съвсем лесно — Буутс. „Буутс гараж“, Алдершот. Нищо няма да ви струва, няма да ви покажат сметката и няма да получите квитанция.
— Чакайте малко! Какво по дяволите е това? Наредили сте да ме следят? Нямате право!
— Мисля, че постъпихме много добре.
— Вие сте били тези, които пристигнаха с колата в три часа сутринта! Влизали сте в къщата на Бомънт!
— Страхувам се, че не — агентът от MI5 направи кратка пауза. — Щом мислите така, значи не сте успели да ги огледате добре, нали?
— Не. Кои бяха те?
— Де да знаехме… Един от нашите хора е бил там малко преди пет часа.
— Кой ме преследваше? Кой ме удари по главата и ме заряза в това проклето поле?
Агентът отново замълча.
— Нищо не знаем за това. Разбрахме само, че сте избягали, след като са повредили колата ви.