— Беше капан! Използваха ме за примамка!
— Така е. Бих ви посъветвал да сте по-внимателен. Некоректно е да се възползвате от съпругата на капитан от Кралския флот, докато той е на морски патрул, а освен това е и опасно.
— Глупости! Капитанът е в морето толкова, колкото и аз. Преди по-малко от две седмици го видях в самолета за Рио! Той има някаква връзка с Фон Тиболтови.
— Съвършено вярно — отвърна Пейтън-Джоунс. — Женен е за най-голямата сестра. А това, че сте го видели в самолета преди две седмици, звучи просто нелепо. От три месеца е в Средиземно море.
— Не е! Видях го! Чуйте ме. В спалнята имаше снимка. Аз я взех. Негова беше! И още нещо. На гърба пишеше нещо на немски.
— Какво?
— Не знам, не разбирам немски. Но не ви ли се струва странно?
Холкрофт млъкна. Беше стигнал твърде далеч. В яда си бе загубил контрол над себе си! По дяволите!
— Какво странно има тук? — попита агентът. — Немският е родният език на госпожа Бомънт, в семейството са го говорили години наред. Може би това е някакво мило посвещение от или към съпруга й. Нищо странно няма.
— Сигурно е точно така — побърза да се съгласи Ноъл.
Веднага разбра, че сбърка — агентът се бе усъмнил. Усети го по думите му:
— Все пак може би ще е по-добре да ни донесете тази снимка.
— Не мога. Не е у мен.
— Струва ми се, казахте, че сте я взели.
— Сега не е у мен. Аз… просто не е у мен.
— Къде се намирате, Холкрофт? Мисля, че трябва да дойдете при нас да поговорим.
Ноъл натисна вилката и прекъсна връзката, преди да прецени, че трябва да постъпи точно така. Движението бе изпреварило мисълта му, но след като го бе направил, разбра какъв бе мотивът му. Не можеше да действа заедно с MI5, не биваше да влиза във връзка с тях. Точно обратното — трябваше да страни от военното разузнаване. Не можеше да става и дума за никакво сътрудничество. Те го бяха проследили. Обещаха му, че ще го оставят на мира, и не спазиха обещанието си.
Оцелелите от Волфсшанце го бяха предупредили: някои може би ще научат за плана в Женева… ще се опитат да те спрат, да те измамят… да те убият…
От британското разузнаване едва ли искаха да го убият, но се опитваха да го спрат. Успееха ли, все едно че го бяха убили. Хората от Волфсшанце не се спираха пред нищо.
Питър Болдуин, Ернст Манфреди, Джак. Всички те бяха мъртви.
И него щяха да убият, ако се провали. А той не искаше да се проваля. Защо не можеха да разберат това? Дори може би повече от оцелелите от Волфсшанце искаше мечтата на Хайнрих Клаузен да се осъществи.
Сети се за Гретхен Бомънт, която следваше инстинктите си, добрия случай, мъжете. И за брат й, блестящият журналист, който владее няколко езика и е заподозрян опасен убиец. И двамата бяха абсолютно неприемливи за Женева.
Оставаше още една наследница. Хелдън фон Тиболт — Хелдън Тенисън понастоящем, която живее в Париж. Адресът — неизвестен. Но той разполагаше с едно име — „Галимар“.
Париж.
Трябваше да отиде в Париж. Трябваше да се отскубне и от агентите на MI5.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В Лондон живееше един сценограф, който за кратко време бе спечелил популярност като декоратор сред богаташите от двете страни на Атлантика. Ноъл подозираше, че Уили Елис получава ангажиментите си повече заради скандалното си поведение и дарбата си да разказва увлекателно, отколкото заради заложбите си на дизайнер по интериора.
Четири пъти бе работил с Уили и всеки път се заклеваше, че няма да го прави повече, без да си вярва. Истината беше, че Ноъл страшно го харесваше. Ексцентричният англичанин притежаваше не само сръчност и елегантност. В задълбочени разговори той разкриваше проницателен ум и разбиране на тънкостите на театъра, а за историята на сценографията знаеше повече от всеки друг. Беше очарователен, когато не се държеше скандално.
Двамата поддържаха връзка от години и винаги, когато идваше в Лондон, Ноъл намираше време да се види с Уили. Този път мислеше, че няма да може, но изведнъж всичко се бе променило. Сега имаше нужда от него. Взе номера му от телефонни услуги в Лондон и го набра.
— Ноъл, приятелю, ти си се побъркал! Само кресливите птици и уличните чистачи са на крак по това време.
— Имам неприятности, Уили. Трябва ми помощ.
Елис знаеше селото, от което Холкрофт му се обажда, и обеща, че ще бъде там по най-бързия начин, по негова преценка след около час. Пристигна след половин час, сипейки ругатни по адрес на всички идиоти по пътя. Ноъл се качи в колата. Уили го посрещна в типичния си стил — безцеремонно и критично.
— Изглеждаш отчайващо зле и миришеш като мишница на барманка. Отвори прозореца и ми кажи какво по дяволите е станало.