— Да познаваш някой си Буоновентура? — попита Елис.
Ноъл спря. От летището в Лисабон бе изпратил на Сам телеграма с три думи: Белгрейвиа Армс Лондон.
— Да. Обаждал ли се е?
— Звънял е като луд. От телефонната централа на хотела ми казаха само, че те е търсил от Кюрасао.
— Знам номера — отвърна Ноъл. — Трябва да се свържа с него. Ще се обадя с кредитната си карта.
След пет минути чу дрезгавия глас на Сам в телефонната слушалка и още в първите пет секунди разбра, че не е редно да кара строителния инженер да продължава да лъже.
— Не мога повече да баламосвам Майлс, Ноули. Каза ми, че ще изготви съдебна заповед за връщането ти в Ню Йорк и ще я представи на собствениците тук, които той мисли за американци. Знае, че не могат да те принудят да се върнеш, но поне ще са уведомени, че полицията те търси. А така ще я закършим, понеже те няма във ведомостта.
— Каза ли ти защо ме търси?
— Според него разполагаш с информация, която им е нужна.
Ноъл си помисли, че ще е добре Буоновентура да може да се свърже с него, ако стигне до Париж, но не искаше да го обременява с адрес.
— Слушай, Сам. След няколко часа заминавам за Париж. Редакцията на „Американ експрес“ се намира на Шанз Елизе, близо до авеню Жорж V. Ако нещо изскочи — телеграфирай ми там.
— Какво да кажа на Майлс, ако пак позвъни? Не искам аз да опера пешкира.
— Кажи му, че си се свързал с мен и си ми предал, че той се опитва да ме открие. А аз съм обещал да му се обадя при първа възможност. Нищо повече не знаеш.
Ноъл замълча малко и добави:
— Кажи му също, че ми се е наложило да замина за Европа. Ако много напира, кажи му и за редакцията на „Американ експрес“. Ще ти се обаждам за съобщения.
— Има още нещо — каза Сам притеснено. — И майка ти звъня. Почувствах се идиотски, че я лъжа. Не е редно да лъжеш майка си, Ноули.
Холкрофт се усмихна. Макар че бе хитрувал цял живот, Сам си оставаше истински италианец в това отношение.
— Кога се обади?
— Онази вечер. Говори като истинска дама. Казах й, че очаквам да се чуя с теб на следващия ден и започнах да ти звъня.
— Ще й се обадя от Париж — каза Ноъл. — Има ли друго?
— Това не ти ли стига?
— И още как. Ще ти позвъня след няколко дни, а дотогава знаеш как да се свържеш с мен.
— Да, но ако тя пак се обади, ще й кажа и на нея.
— Не се престаравай. Благодаря ти, Сам. Много съм ти задължен.
Той затвори и чу, че Уили Елис си бе пуснал радиото в кухнята. Едно от достойнствата на Уили беше поведението му на истински джентълмен. Ноъл остана няколко минути до телефона, опитвайки се да премисли положението. Обаждането на майка му не го изненада. Не бе говорил с нея от онази неделна сутрин в Бедфърд Хилс преди около две седмици.
Усилените опити на Майлс да го открие го безпокояха. Холкрофт не го възприемаше като човек със своя физиономия и глас. Но Майлс очевидно бе стигнал до някакви заключения, а според тях Ноъл имаше връзка с три убийства — едното извършено по време на полет 591 на „Бритиш еъурейз“ от Лондон до Ню Йорк. Майлс нямаше да зареже случая току-така, а ако не се откаже, можеше да му създаде проблем, с който той не знаеше дали ще може да се справи. Детективът можеше да поиска съдействието на Интерпол, а това щеше да привлече вниманието им върху американски гражданин, измъкнал се от разследване на убийство.
Женева нямаше да хареса подобен развой на събитията и щеше да преустанови изпълнението на плана. Майлс трябваше да бъде спрян. Но как?
В непознатата гора бяха заложени много капани и инстинктът за самосъхранение му подсказваше да се върне. Женева се нуждаеше от несравнимо по-опитен и хитър човек. Но той вече не можеше да се откаже. Оцелелите от Волфсшанце нямаше да го допуснат. Дълбоко в себе си усещаше, че и самият той не го иска. В съзнанието му отново изплува лицето на баща му. Трябваше да го открие и да разкрие пред света страданието на един човек, смел и проницателен, убеден, че злото ще бъде поправено. А също и достатъчно способен, за да реализира убеждението си.
Ноъл тръгна към кухнята. Елис миеше чаши.
— Ще си прибера нещата след една-две седмици, Уили. Хайде да тръгваме към летището.
Елис се обърна и го погледна загрижено.
— Мога да ти спестя малко време — каза той и се пресегна да вземе една порцеланова чаша от рафта. — Ще ти трябват франкове, докато обмениш. Тези тук ги отделям за любовните си похождения веднъж на два месеца. Вземи ги.
— Благодаря.
Холкрофт взе чашата и погледна ръцете на Уили. Той бе запретнал ръкави. С тези силни и мускулести ръце би могъл да счупи гръбнака на някого, помисли Ноъл и се изненада, че му е дошло наум такова нещо…