В светлината на свещите при гроба на Луи IX, в катедралата „Сакре кьор“, на върха на Монмартр Ноъл бе претърсен за оръжие.
— Последвайте ме — нареди мъжът. — Ще тръгна по улицата към площада. Вървете на разстояние от мен. Ще седна при двама приятели на маса пред едно от кафенетата, може би „Боем“. Разходете се спокойно из площада. Разглеждайте, без да бързате, изложените картини. След това елате и седнете на нашата маса. Поздравете ни, сякаш сме ви само бегли познати. Запомнихте ли всичко?
— Да.
Ако това бе условието да стигне до Хелдън фон Тиболт, той беше готов да го изпълни. Ноъл тръгна на известно разстояние зад мъжа. Не беше трудно да следи елегантното му палто сред небрежно облечените туристи.
Излязоха на оживения площад. Мъжът спря за малко, запали цигара, прекоси улицата и се насочи към една маса зад сандъче с цветя досами тротоара. На масата, точно както бе казал, седяха двама души. Мъжът бе облечен в износено спортно сако, а жената бе с черен шлифер и бял шал. Цветът на шала й контрастираше с нейната права и черна като шлифера коса. Носеше очила с рамки от черупка на костенурка — единствено те се открояваха на бледото й негримирано лице. Ноъл се запита дали тази невзрачна жена не е Хелдън фон Тиболт. Ако е така, тя никак не прилича на сестра си.
Той се заразхожда из площада, като си даваше вид, че разглежда произведенията на изкуството, изложени навсякъде. Имаше платна с крещящи цветни петна и енергично нанесени линии, портрети на деца с огромни ококорени очи, нарисувани с въглен. Площадът бе изпъстрен със сладникави, набързо нарисувани картини. Нямаше стойностни неща, но никой тук нямаше и претенции, че ги създава. Това бе пазар за туристите, където гротескното, странното се търсеше най-много.
Нищо не се е променило в Монмартр, помисли си Холкрофт, докато завършваше обиколката си. Зави и тръгна към кафенето.
Заобиколи сандъчето с цветя и кимна към двамата мъже и жената, които седяха на масата зад него. Те отвърнаха на поздрава му. Влезе в кафето и отиде при своите „бегли познати“. Седна на свободното място до жената с очилата.
— Казвам се Ноъл Холкрофт — представи се, без да се обръща конкретно към някого от тях.
— Знаем — отговори мъжът в спортно сако, а погледът му зашари из тълпата.
Ноъл се обърна към жената:
— Вие ли сте Хелдън фон… Извинете, Хелдън Тенисън?
— Не и никога не съм я срещала — отговори тъмнокосата и се втренчи в мъжа със спортното сако. — Но ще ви заведа при нея.
Човекът с модния шлифер попита Ноъл:
— Сам ли сте?
— Разбира се. Не може ли да тръгваме? Хелдън… Тенисън… ми каза, че ще получа инструкции. Бих искал да се срещна с нея, да поговорим и да си намеря хотел. Не съм спал достатъчно през последните няколко дни.
Той се надигна от мястото си.
— Седнете! — каза жената рязко.
Ноъл седна. Направи го по-скоро от любопитство какво ще последва, отколкото като изпълнение на команда. Изведнъж проумя, че тримата не се държаха така, защото го изпитваха, а защото бяха изплашени. Елегантно облеченият мъж гризеше кокалчето на показалеца си, приковал поглед в нещо в центъра на площада. Някъде натам гледаше и другият мъж, стиснал ръката на приятеля си. Изглежда, там стоеше някой, чието присъствие ги тревожеше.
Холкрофт проследи погледите им и се опита да се ориентира сред фигурите на минувачите. Дъхът му секна. Отсреща стояха двамата му преследвачи, на които мислеше, че се е изплъзнал в Льо Ман. Но как бе възможно това? Никой не слезе от самолета след него.
— Те са — каза той.
Елегантният мъж бързо извърна глава. По лицето на другия се изписа недоверие, но той също се обърна. Чернокосата жена го гледаше в упор.
— Кои? — попита тя.
— Онези двамата, близо до входа на ресторанта. Единият е със светло палто, другият държи шлифера в ръката си.
— Кои са те?
— Забелязах ги на летище „Орли“ днес следобед. Те ме чакаха там. Взех самолет до Льо Ман, за да им се измъкна. Почти съм убеден, че са от британското разузнаване. Но как са разбрали, че съм тук? Те не се качиха в самолета. Никой не ме следеше — готов съм да се закълна!
Тримата се спогледаха — вярваха му и Холкрофт знаеше защо. Той сам бе забелязал двамата и им бе казал за тях, без да го питат.
— Какво общо имат с вас, след като са англичани? — попита мъжът със спортното сако.
— Това засяга Хелдън фон Тиболт и мен.
— Сигурен ли сте, че наистина са англичани?
— Да.
— Дано е така.
Мъжът с палтото се наведе напред.
— Защо сте взели самолет за Льо Ман? Какво се случи?
— Мислех, че мога да им се изплъзна. Бях убеден, че съм успял. Купих си билет до Марсилия. Обясних на момичето на гишето, че трябва да стигна в Марсилия и се качих на самолет, който има междинни спирки. Първата бе Льо Ман и аз слязох. Не съм споменал нищо за Льо Ман!