— Карайте надолу по хълма! — обади се жената зад него. — Ще ви кажа къде да завиете.
Следващите четиридесет и пет минути минаха в непрестанно спускане и внезапни завои, от които той загуби всякаква представа за посоките. Жената даваше инструкциите в последния момент и Ноъл трябваше да реагира мигновено, за да ги следва. При разклонението за магистралата, която извеждаше на север от Париж, ситроенът прегази едно островче по средата на пътя, за миг се наклони на една страна и продължи с голяма скорост. Холкрофт стискаше волана с всичка сила, караше право напред, после се провря между две почти успоредни коли пред него.
— По-бързо! — изкрещя тъмнокосата от задната седалка. — Не можете ли да карате по-бързо?
— Господи! Карам с над сто и трийсет!
— Гледайте в огледалата, а аз ще следя страничните пътища. И карайте по-бързо, за Бога!
В продължение на десетина минути пътуваха мълчаливо; вятърът и гумите свистяха оглушително. Истинска лудост, помисли си Ноъл и погледна първо в огледалото в колата, после във външното, което бе покрито с прах. Какво правеха те? Вече бяха излезли от Париж. От кого бягаха сега? Нямаше време да размишлява много — жената отново изкрещя:
— Следващата отбивка — точно тя е!
Едва успя да завие, за да слезе от магистралата. Гумите изсвистяха и колата се закова на знака за спиране.
— Продължавайте! Вляво!
Той се отпусна само за части от секундата, докато колата бе спряла. После всичко започна отново — високата скорост по тъмните пътища, внезапните завои, крясъците в ухото му.
Луната, която преди осветяваше великолепната катедрала, сега грееше над поля, отвъд които се издигаха скали. На техния фон се очертаваха неравните силуети на хамбари и силози; малки къщи със сламени покриви се появяваха и изчезваха.
— Ето го пътя! — извика жената.
Това бе неасфалтиран път, който се отклоняваше от шосето и сигурно би останал незабелязан, ако човек не знае точно кога или къде да погледне за него. Ноъл намали и направи завой. Колата се разтресе, но гласът зад него гонеше всякаква мисъл за внимателно шофиране.
— Побързайте! Трябва да прехвърлим хълма, за да не видят светлините ни.
Възвишението бе стръмно, а пътят — тесен за повече от една кола. Холкрофт натисна педала на газта, ситроенът подскочи и запълзя нагоре. Стигнаха върха на хълма. Ноъл стискаше волана така, сякаш едва успяваше да управлява колата. Спуснаха се бързо, след това пътят зави вляво и продължи по равното.
— Остават не повече от триста-четиристотин метра — каза жената.
Холкрофт бе капнал, дланите му бяха потни. Струваше му се, че той и жената се намират в най-самотното и тъмно място на света. В гъста гора, на път, неотбелязан на никоя карта.
Тогава я видя. Малка къща със сламен покрив, построена в просека в гората. Вътре светеше слаба светлина.
— Спрете тук. — Този път гласът не беше груб и не викаше в ухото му.
Ноъл спря точно на пътеката към къщата. Пое дълбоко въздух няколко пъти и изтри потта от лицето си. За миг притвори очи.
— Моля, обърнете се, господин Холкрофт — гласът на жената вече не звучеше рязко.
Той се обърна и се взря в полумрака на задната седалка. Лъскавата черна коса и очилата с дебели рамки ги нямаше. Тя бе все още загърната с белия шал, но част от него бе скрита от дългата руса коса, която се разстилаше по раменете й и обрамчваше красивото й лице. Той го бе виждал и преди. Не точно него, а друго, подобно на него. Чертите бяха извайвани от глина с голяма любов, преди длетото да се докосне до камъка. Но това лице не бе студено, а очите не бяха далечни. То говореше за енергична, но чувствителна природа. Тя също се вгледа в него в сумрака и промълви:
— Аз съм Хелдън фон Тиболт и държа оръжие в ръката си. Сега кажете, какво искате от мен?
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
Той свали поглед и видя барабана на автоматичен револвер, в повърхността на който се отразяваше слаба светлина. Дулото бе насочено към главата му, само на десетина сантиметра от него, а пръстът й бе на спусъка.
— Първото, което искам от вас — каза той, — е да махнете това нещо.
— Страхувам се, че не мога.
— Най-малко на вас бих искал да се случи нещо лошо. Няма защо да се страхувате от мен.
— Успокоителни думи. И преди съм ги чувала. Но рядко са се оказвали истина.
— Повярвайте ми.
Изгледа я продължително. Напрежението започна да изчезва от лицето й.
— Къде сме? — попита Ноъл. — Защо беше цялото това безумие — и хаоса на Монмартр, и лудото препускане с колата. От кого бягате?