— Бих могла да ви задам същия въпрос. Вас също ви гонят. Взехте самолет до Льо Ман.
— Исках да се изплъзна от едни хора. Но аз не се страхувам от тях.
— А аз се страхувам от хората, които ме преследват.
— Кои са те?
Мисълта за Тинаму отново нахлу в съзнанието му, но той се опита да се отърси от нея.
— Дали ще разберете или не зависи от това, което имате да ми кажете.
— Много добре. Точно сега вие сте най-важният човек в живота ми. Може би нещата ще се променят след срещата ми с брат ви, но засега е така.
— Не мога да го проумея. Никога не сме се срещали. Казахте, че искате да разговаряте с мен по въпрос, свързан с войната.
— „Свързан с баща ви“ би било по-точно.
— Никога не съм виждала баща си.
— Аз също не съм виждал своя.
Разказа й всичко, което бе разказал и на сестра й. Не спомена единствено хората от Волфсшанце — тя бе достатъчно изплашена. Думите му звучаха като ехо от предишната вечер в Портсий. Само един ден го делеше от нея и жената, на която говореше, толкова приличаше на другата. Но приликата бе само външна — Гретхен Бомънт го бе слушала мълчаливо, а Хелдън непрестанно го прекъсваше и тихо задаваше въпроси, които той сам би трябвало да си зададе.
— Този Манфреди показа ли ви документ за самоличност?
— Не беше нужно. Носеше документи на банката и те бяха редовни.
— Как се казват директорите?
— Кои директори?
— На Голямата Женевска банка. Те трябва да отговарят за съхранението и изпълнението на този изключителен план.
— Не зная.
— Трябва да разберете.
— Ще попитам.
— Кой ще се погрижи за правните аспекти на агенцията в Цюрих?
— Предполагам, адвокати на банката.
— Предполагате?
— Има ли значение?
— Става дума за шест месеца от живота ви. Би трябвало да има.
— Това се отнася и за вашия живот.
— Ще видим. Аз не съм най-голямото дете на Вилхелм фон Тиболт.
— Когато ви се обадих от Льо Ман — започна Холкрофт, — ви казах, че съм се срещнал със сестра ви.
— И? — попита Хелдън.
— Мисля, че знаете мнението ми. Тя не е подходяща. Директорите на банката няма да я допуснат.
— Обърнете се към брат ми, Йохан. Той е следващият по възраст.
— Да, зная. Искам да поговорим за него.
— Не сега. По-късно.
— Защо?
— Споменах по телефона, че в живота ми е имало твърде много спешни случаи. Имало е и твърде много лъжи. Веднага мога да преценя дали някой ме лъже или не. Вие не лъжете.
— Благодаря ви.
Ноъл изпита облекчение — имаха основа за сериозен разговор. А това бе първата му важна стъпка. Почувства някакво необичайно въодушевление, напук на всички проблеми и опасности. Тя отпусна пистолета в скута си.
— Трябва да влезем вътре. Един човек иска да говори с вас.
Въодушевлението на Холкрофт мигом се изпари при тези думи. Можеше да споделя онова, което знаеше за Женева, само с членове на семейство Фон Тиболт.
— Не — той поклати глава. — С никого няма да разговарям. Това, което обсъдихме, трябва да остане между нас. Никой друг.
— Дайте му тази възможност. Той трябва да бъде сигурен, че няма да ми причините нищо лошо. Нито на мен, нито на някой друг. Трябва да е сигурен, че не идвате с друга цел.
— Каква друга цел?
— Той ще ви обясни.
— Но ще ми задава въпроси.
— Кажете му само онова, което искате.
— Не, вие не разбирате! Аз не мога да му кажа нищо за Женева. Вие също нямате право. Опитах се да ви обясня… — Той млъкна. Хелдън отново бе вдигнала револвера.
— Оръжието е в ръцете ми. Слезте от колата.
Той тръгна пред нея по пътечката към къщата. Тя бе почти тъмна, в прозорците мъждукаше съвсем слаба светлина. Луната едва-едва проникваше през дърветата и сякаш се стопяваше в мрака.
Ноъл усещаше дулото на револвера опрян в гърба му. Хелдън се пресегна и му подаде нещо.
— Ето ключа. Отворете вратата. На него му е трудно да се движи.
Малката стая бе типична за къща в дълбоката провинция, само с една разлика — две от стените бяха покрити с лавици с книги. Всичко друго бе просто, дори примитивно — мебелите бяха здрави и непретенциозни. Имаше масивно старомодно бюро, няколко незапалени лампи с обикновени абажури. Подът бе дъсчен, а стените дебели и грубо измазани. Книгите изглеждаха доста странно в тази обстановка.
В инвалидна количка в ъгъла на стаята седеше слаб мъж. От едната му страна имаше ниска масичка, а от другата — запален лампион. Светлината падаше откъм лявото му рамо върху разтворената на коленете му книга. Холкрофт предположи, че старецът наближава седемдесетте. Въпреки че тялото му бе излиняло, лицето му излъчваше сила, а очите зад очилата в метална рамка бяха живи и будни. Бе облечен с жилетка, закопчана догоре, и панталони от рипсено кадифе.