— Това е безумие — Ноъл поклати глава смаян.
— Така е — съгласи се Хелдън. — Но такава е действителността. Ние мълчим и се стремим да не привличаме вниманието върху себе си. Пък и кой би се застъпил за нас? Ние сме деца на нацисти.
— „Одесса“, „Рахе“… Никой от моите познати не знае нищо за тях.
— Защото не им се е налагало да научат.
— Кой е Оберст?
— Един велик човек, принуден да се крие до края на живота си, защото е послушал съвестта си.
— Как така?
— Като член на Върховното командване е бил свидетел на ужасите. Знаел е, че е безсмислено да се противопоставя — други са го правили и са намирали смъртта си. Вместо това той използвал положението си, за да отменя чужди заповеди. Само един господ знае колко хора е спасил така.
— Изборът му е достоен за уважение.
— Избрал е единствения възможен начин — действал е незабелязано вътре в самата бюрократична машина. След войната съюзниците го осъдиха заради поста, който е заемал в Райха. Прекара осемнадесет години в затвора. Когато най-после стана ясно как е изпълнявал задълженията си, хиляди германци започнаха да го презират. Нарекоха го предател. Уволниха го от офицерския корпус и обявиха цена за главата му.
Ноъл си припомни думите на Хелдън и каза:
— Прокълнат за това, което е правил, и за това, което не е.
— Да — отговори тя и в последния момент му показа завой на пътя, който за малко щяха да подминат.
— Посвоему — каза Ноъл, завъртайки волана, — Оберст е като тримата, съставили документа в Женева. Не мислиш ли така?
— Да, вярно е.
— Може би си се изкушавала да му го кажеш.
— Не, никак. Нали ме помолихте да не му казвам.
Обърна се към нея — тя гледаше право напред. Лицето й бе изопнато от умора, бледо, с тъмни кръгове под очите. Изглеждаше самотна и самотата й като че ли не можеше да се пристъпи лесно. Нощта още не бе свършила. Имаха да си кажат много неща, да вземат важни решения.
Ноъл бе стигнал до извода, че точно тя, най-малката дъщеря на Вилхелм фон Тиболт, ще бъде избрана да представлява семейството в Женева.
— Има ли някое спокойно местенце наблизо? Едно питие няма да ни се отрази зле.
— На седем-осем километра оттук има едно ханче. Встрани от пътя е и няма опасност да ни открият.
Ноъл зави, погледна в огледалото и видя фаровете на кола. Това не бе маркиран изход на магистралата — нямаше никакви знаци. Фактът, че шофьорът зад тях реши да отбие точно там и точно в този момент, бе обезпокоителен. Холкрофт тъкмо щеше да заговори, когато се случи нещо странно.
Светлините изчезнаха в огледалото. Просто вече ги нямаше.
Някога ханчето било ферма, част от пасището към нея бе асфалтирано и превърнато в паркинг с желязна ограда. Сводест вход водеше от бара към малката трапезария. Вътре седяха няколко двойки. Очевидно не бяха парижани, дошли да вечерят в дискретна обстановка с хора, с които не можеха да се срещат в града. Те изгледаха новодошлите недружелюбно. В другия край на помещението гореше камина. Мястото бе подходящо за разговори.
Настаниха ги на маса вляво от камината и им донесоха бренди веднага след като го поръчаха.
— Хубаво е тук — каза Ноъл, затоплен от огъня и алкохола. — Как го открихте?
— На пътя към жилището на полковника е. С приятелите ми често се отбиваме тук да поговорим на спокойствие.
— Мога ли да ви попитам за някои неща?
— Питайте.
— Кога напуснахте Англия?
— Преди около три месеца. Когато ми предложиха тази работа.
— В лондонския указател под името Хелдън Тенисън ли сте записана?
— В Англия името „Хелдън“ предизвиква любопитство, а на мен ми е омръзнало да обяснявам. В Париж е друго. Французите не се впечатляват от никакви имена.
— Но вие запазихте фамилията си Фон Тиболт — Холкрофт видя как по лицето й за миг премина сянка на неприязън.
— Не.
— А защо Тенисън тогава?
— Мисля, че причината е очевидна. Всеки би казал, че Фон Тиболт е немско име. Когато избягахме в Англия, бе наложително да го променим.
— Значи го променихте просто така?
— Да. — Хелдън отпи от брендито си и погледна огъня. — Просто така.
Ноъл се вгледа в нея. По гласа й бе усетил, че лъже. Не я биваше много за това. Той реши засега да не показва, че е доловил опита й да скрие нещо и продължи спокойно:
— Какво знаете за баща си?
Хелдън отново се обърна към него.
— Много малко. Майка ми го обичаше и според нея той беше много по-добър, отколкото човек би помислил, ако съди по поста му в Третия райх. Но и вие вече сте убеден в това, нали? Накрая той се е проявил като дълбоко морален човек.