Щяха да купят изборите в свободните страни, подставени лица постепенно щяха да изместят действителните кандидати в електоратите. Подобни експерименти вече бяха преминали успешно. В Чили това бе струвало по-малко от двадесет и седем милиона, а в Панама — само шест. Американският сенат и местата в Камарата на представителите щяха да им принадлежат. След сигнала от Швейцария разпределянето на милионите щеше да стане научно, съобразено с последните демографски проучвания. Порасналите деца на Райха щяха да покорят Запада.
После идваше ред на Източния блок — Съветския съюз и сателитите му, съсипани от разточителството и злоупотребите на управниците им. С авоарите в Швейцария можеха да накарат хората да повярват, че има и по-добър път. Изведнъж щяха да разполагат с огромни суми, а строгият режим щеше да рухне заедно с разклатеното чувство за вярност.
Така щеше да се роди Четвъртият райх — той нямаше да се простира в границите на една или две страни, а по целия свят. Децата на слънцето щяха да станат законни господари на земното кълбо. Die Sonnenkinder.
Някои можеха да кажат, че това е немислимо и звучи нелепо, но то вече беше в ход. Навсякъде.
За съжаление имаше и неизбежни грешки, мислеше си Тенисън, приближавайки лимузината. Грешки, които трябва да бъдат своевременно поправени. Бомънт бе една такава грешка. Тенисън сложи пистолета в кобура си, готов да го извади отново всеки момент.
Мина отстрани и застана до вратата на шофьора. Прозорчето бе спуснато, капитанът се обърна и го погледна притеснен.
— Какво има? Нещо нередно ли?
— Нищо непоправимо. Но ще карам аз, ти ще ми показваш пътя.
— Накъде?
— Казаха ми, че наблизо, на не повече от осем или десет километра има езеро. Не се чуваше много добре — връзката бе лоша.
— Единственото езеро в околността е на изток от Сен Гратиен, но е на около дванадесетина километра.
— Това трябва да е. Има ли гори около него?
— Да, местността е гориста.
— То е — каза Тенисън и се качи в колата, а Бомънт се прехвърли на другата седалка. — Аз знам какъв сигнал ще ни дадат с фарове. Ти ми казвай накъде да карам, а аз ще следя светлините.
— Изглежда ми странно.
— Нищо странно няма. Ситуацията е по-заплетена. Могат да ни пресрещнат по пътя, а аз мога да ги разпозная. Нямаме време. По кой път да тръгна?
— Първо обърни обратно. Като стигнем до онзи ужасен път, завий вляво.
— Добре — Тенисън запали двигателя.
— Какво има? — попита го Бомънт. — Каква е тази тревога? За втори път чувам сигнал четири тирета. Преди беше за нашия човек в Антиб.
— Той не беше от нашите, Тони. Той беше марионетка.
— Да, разбира се. Терорист от „Рахе“. Но все пак го използвахме като връзка. Нали разбираш какво искам да кажа?
— Да, разбирам. Тук ли да завия? Наляво ли?
— Точно така. За Бога, кажи ми. Какво по дяволите става.
След завоя Тенисън увеличи скоростта.
— Всъщност това може би засяга и теб. Не сме сигурни, имаме само предположения.
— Мен ли?
— Да. Холкрофт забеляза ли те? Възможно ли е да те е виждал повече от веднъж и да е разбрал, че го следиш?
— Мен да забележи? Не! Не, абсурд! Кълна ти се!
— А в Женева? Помисли си.
— В никакъв случай.
— В Ню Йорк?
— Никога не съм се приближавал на по-малко от една миля! Невъзможно е.
— А на самолета в Рио де Жанейро?
Бомънт се замисли.
— Не… дръпна една завеса и се озовахме лице в лице, но ми се стори доста пиян. Въобще не ме забеляза. Аз го видях, а той мен — не.
Тогава е станало, помисли си Тенисън. Преданото дете на Райха вярваше в онова, в което бе необходимо да вярва. Нямаше смисъл да обсъждат въпроса повече.
— Станала е грешка, Тони. Загубихме половин час на вятъра. Говорих с жена ти, моята скъпа сестра. Според нея ти си твърде внимателен, за да допуснеш да се случи подобно нещо.
— Така е. Тя винаги се оказва права. Изключително момиче. Не знам какво мислиш, но според мен бракът ни не е само користен.
— Това много ме радва, Тони.
— На следващия завой сме надясно. Пътят отива на север към езерото.
В гората бе студено, а до водата — още повече. Те спряха в края на неасфалтиран път и по тясна пътека тръгнаха към брега на езерото. Тенисън бе взел от жабката на колата фенерче. Бомънт носеше тясна лопата, с която да изкопаят дупка, за да запалят в нея огън и да се стоплят.
— Толкова дълго ли ще останем тук? — попита Бомънт.
— Може да се наложи. Трябва да обсъдим и други неща, за които ще поискам съвета ти. Това е източният бряг на езерото, нали?
— Да. Подходящо място за срещи. По това време на годината е съвсем пусто.