Ето защо в самолета някой бе сипал стрихнин в чашата — тази ужасна смърт бе предвидена за него. Такава бе страшната тактика на „Рахе“. Вече знаеше и причината за премеждията си в Рио де Жанейро — изстрелите при изоставената обсерватория и опитът да го убият в колата. Морис Граф и маниакални последователи на „Одесса“ в Бразилия. Всички те са знаели за Женева!
Следователно са знаели и за Фон Тиболтови, а това обясняваше случилото се в Бразилия. Причината за мистериозното отпътуване оттам не бе майката, а самият Йохан фон Тиболт, гонен от членовете на „Одесса“ около Граф. Братът, който бе единствената опора на двете сестри, тайно организирал измъкването на тримата от Рио.
За да оцелее и участва в изпълнението на плана в Женева.
Един мъж ще дойде някой ден и ще говори за странно споразумение… Точно това „странно споразумение“ щеше да осигури достатъчно средства и власт, за да бъдат унищожени „Одесса“ и „Рахе“ — една напълно справедлива цел на плана.
Ноъл добре разбираше всичко. Той, Джон Тенисън, и човекът от Берлин на име Кеслер бяха предопределените от Женева. Точно те щяха да ръководят агенцията в Цюрих, да заличат „Одесса“ и „Рахе“ от лицето на земята. Да се поправи злото освен всичко друго означаваше и да се сложи край на фанатичните цели на привържениците на геноцида.
Прииска му се да позвъни на Хелдън, да я успокои — тя и всички като нея вече нямаше да бягат, да се крият и да живеят в страх. Искаше да й го каже. Искаше да я види отново.
Но й бе обещал, че няма да я търси в „Галимар“, нито пък да се опитва да я открие по какъвто и да било повод. Тази забрана, наложена точно от нея, го влудяваше, но той не можеше да не удържи на думата си.
Погледна към телефона и се сети, че трябва да се обади в редакцията на „Американ експрес“ на Шанз Елизе. Бе казал на Сам Буоновентура, че ще проверява там за съобщенията му.
Получаването на съобщения по телефона бе съвсем прост начин, който той бе използвал и преди. Налагаше се да прибегне към него, защото никой не биваше да узнае къде се намира. Остави кафето си, отиде при телефона и се сети още нещо — да се обади и на майка си. Бе твърде рано да звъни в Ню Йорк и затова реши да се свърже с нея по-късно през деня.
— Съжалявам, мосьо — каза служителят от редакцията на „Американ експрес“. — Трябва да получите съобщенията лично. Наистина съжалявам.
Сега пък лично! Ноъл трясна слушалката ядосан. Всъщност едно излизане щеше да му се отрази добре и най-вече да го откъсне от напрегнатото желание да се обади на Хелдън.
Той тръгна по Рю Шевал, студеният вятър шибаше лицето му. Взе такси през реката до Шанз Елизе. Спусна прозорчето — свежият въздух и ярката светлина му подействаха ободрително. За пръв път от няколко дни насам се почувства сигурен в себе си и в пътя, по който вървеше.
Съобщенията, оставени в редакцията, сигурно бяха маловажни. Едва ли в Ню Йорк или Лондон се е случило нещо, с което той не би се справил. Цялото му внимание бе насочено към Париж, към срещата с Джон Тенисън. Те щяха да се видят, да обмислят и набележат последователните действия, които им предстояха. А първото естествено бе да отидат в Берлин и да открият Ерих Кеслер. Знаеха кои са враговете им, оставаше им да се бранят от тях. Приятелите на Хелдън можеха да им помогнат.
Слезе от таксито, погледна тъмните стъкла на редакцията и внезапно му хрумна мисълта, че това може да е капан. Дали не му бяха отказали да му прочетат съобщенията, за да го накарат да се появи? Ако беше така, това несъмнено бе тактически ход на Британското разузнаване, макар и не много хитро измислен.
Ноъл се усмихна. Той знаеше точно какво да говори, ако го пипнеха — Джон Тенисън не беше убиец. По всяка вероятност не бяха много агентите на MI5, които могат да отхвърлят така категорично подобно обвинение. Би стигнал дори и по-далеч, подхвърляйки, че Кралският флот трябва да обърне внимание на дейността на обкичения с отличия морски офицер. Имаше доказателства за вероятността Антъни Бомънт да членува в „Одесса“ — организация, основана в Бразилия от човек на име Граф.