Ноъл залегна върху неравната повърхност на павираната улица. Падайки, той неволно натисна спусъка и пистолетът гръмна пред лицето му. Внезапно обзет от паника, той се претърколи няколко пъти към къщата. Нечии ръце го сграбчиха и го изтеглиха в сянката й. Агентът от Британското разузнаване — по-младият, с белега на челото, го издърпа към каменния вход.
— Повтарям: ти си най-големият глупак. Може би трябва сам да те застрелям, за да им спестя излишния труд. — Както бе приклекнал до стената, агентът доближи главата си до ъгъла й, за да погледне към улицата.
— Не ти вярвам — каза Ноъл. — Не вярвам на нито една дума. Къде е тя?
— Онзи идиот я държи на около двайсетина метра по-надолу. Предполагам, че има предавател и е успял да се свърже с хората в колата, която го чака.
— Те ще я убият!
— Няма. Не знам точно защо, но няма да го направят. Може би защото му е сестра.
— Престанете с това! Пълна измишльотина е! Казах й и тя се свърза с него. Той е толкова Тинаму, колкото си и ти. Страшно се е вбесил. Може и да напише нещо за вестника си, за да обясни на хората какви тъпаци сте и вие, и Външното министерство, и цялото проклето правителство на Великобритания!
Агентът от MI5 се облещи срещу Холкрофт. Гледаше го с изумление и отвращение, сякаш пред него стоеше буйстващ луд.
— Какво той? Какво ти?
— Чу ме много добре.
— Боже мой… Който и да си ти, в каквото и да си замесен, едно е ясно — нямаш нищо общо със случая.
— Казах ви го в Лондон — отвърна Ноъл, опитвайки се да седне на земята и да нормализира дишането си. — Мислехте, че лъжа ли?
— Да, само че не знаехме защо. Смятахме, че те използват за сляпа връзка с Фон Тиболт.
— С каква цел?
— Да не се разкриват пряко и двете страни. Претекстът за пътуването бе добро хрумване — пари, които семейството е наследило в Америка.
— За какво?
— По-късно ще си обясняваме какво и защо. Ти искаш жената, а аз — онзи кретен, който я е хванал. Чуй ме — агентът посочи пистолета на Ноъл. — Знаеш ли как да го използваш?
— Да, веднъж ми се наложи. Не съм професионалист.
— Не е и нужно — мишената ти ще е доста обемиста. Ако съм прав, колата им обикаля някъде наоколо.
— Ти не си ли с кола?
— Не. Слушай сега. Щом колата се приближи и спре, аз ще хукна към входа на онази къща отсреща. Стреляй в колата, за да ме прикриваш. Цели се в предното стъкло. Спукай гумите или радиатора. Важното е да стреляш и да се опиташ да пръснеш стъклото или да я обездвижиш, ако можеш. Моли се на Бога местните да не се набъркат и да си стоят на шибания задник на площада.
— Ами ако дойдат насам, ако някой…
— Гледай да не го убиеш, глупако! — прекъсна го англичанинът. — И обстрелвай колата откъм дясната страна. Дясната за теб. Откривай се колкото можеш по-малко.
— Дясната страна на колата?
— Да, освен ако не искаш да застреляш жената, за която, честно казано, не ми пука. Трябва ми той. Естествено, ако греша, този план няма да ни свърши работа, но тогава ще измислим нещо друго.
Агентът бе притиснал лицето си до каменната стена. Подаде се леко зад ъгъла и погледна към улицата. Само такива мъже можеха да се оправят в непознатата гора. Почтените архитекти не ставаха за това.
— Интуицията не ви подведе преди малко в старата къща — призна Ноъл. — Досетихте се, че има друга врата.
— Да, заден вход. Дори човек със скромен опит не би влязъл сам в капан.
Професионалистът отново се бе оказал прав. Ноъл чу гуми на кола да изсвистяват на някакъв невидим за тях завой; сетне тя набра скорост и с рев се приближи към тях. Агентът се изправи и даде знак на Ноъл. Той погледна към улицата, плътно долепен до стената; ръката му, свита до гърдите, държеше пистолет.
Гумите отново изсвириха и колата спря.
— Сега! — извика агентът на Холкрофт, изскочи от входа, стреля два пъти по колата и се спусна да прекоси улицата.
Въпреки отекващите гърмежи и светкавичните действия, които създаваха усещане за реалност, последвалите няколко минути се сториха на Ноъл кошмар, чийто главен герой бе самият той. Държеше в ръката си пистолет. Всеки път, когато натиснеше спусъка, вибрации разтърсваха цялото му тяло. Дясната страна на колата. Дясната за теб. Освен ако не искаш… Той стреля, като отчаяно се стараеше да бъде точен. Не можа да повярва на очите си, като видя как проби предното стъкло, после чу как куршумите проникват през вратата, човешки писъци… някакво тяло падна от колата. Шофьорът се просна върху паважа с протегнати напред ръце. Остана абсолютно неподвижен, от главата му шуртеше кръв.
От един вход от другата страна на улицата се показа агентът, ниско приведен, с насочен напред пистолет и се разпореди: