— Звучи доста отчайващо.
— Но е вярно. Аз се уморих да бягам. Нямам повече сили за това. „Рахе“ или „Одесса“, сега и Волфсшанце — ловци, чиито жертви сме ние, но които се дебнат и помежду си. Хер Оберст е прав — трябва да се сложи край на това.
— Мислех си същото. Дадох си сметка, че ако не е била смелостта на майка ми, сега щях да бъда постоянно преследван като вас.
— Синът на Хайнрих Клаузен — изрече Хелдън замислено.
— И нечий друг син също. Съгласна ли си да не се обаждаме на Пейтън-Джоунс? Какво ще кажеш?
— Да, съгласна съм.
— От MI5 ще ни потърсят. Нямат друг избор. Ще открият, че човекът им, който е тръгнал след нас, е убит. Ще започнат да задават въпроси.
— На които не можем да отговорим. Ние не сме следили никого. Ние бяхме следени.
— Какви ли са онези двамата? — попита той.
— Мисля, че са от „Рахе“. Това е техният стил.
— Или пък „Одесса“…
— Възможно е. Но този, който ме хвана, говореше странен немски. Не приличаше на никое от познатите ми наречия. Не е от Мюнхен, и берлинчанин не е. Чудна работа.
— А какъв беше говорът му?
— Гърлен, но не достатъчно твърд, ако разбираш какво искам да кажа.
— Не много. Значи смяташ, че са от „Рахе“?
— Има ли значение? И от двете трябва да се пазим. Така че за мен нещата не са се променили. — Тя се протегна и докосна ръката му. — Но съжалявам заради теб.
— Защо?
— Защото сега и ти бягаш с нас. Сега си един от децата — die verwünschten Kinder. Прокълнатите. А нямаш никаква подготовка за това.
— Струва ми се, че я получавам, макар и между другото.
Тя отдръпна ръката си.
— Трябва да отидеш в Берлин.
— Зная. Налага се да действаме бързо, да намерим и доведем Кеслер. Той е най-големият… — Холкрофт направи пауза, — наследник.
Последната дума накара Хелдън да се усмихне тъжно.
— Ти и брат ми знаете много и сте готови да започнете. Кеслер също трябва да бъде готов… Цюрих е най-важната фаза от плана. И решението на толкова много проблеми.
Ноъл я погледна. Не беше трудно да разбере какво си мисли. Цюрих означаваше баснословна сума, част от която щеше да бъде използвана, ако не за спирането на фанатиците от „Одесса“ и „Рахе“, то поне за ограничаването на дейността им. Наистина, Холкрофт сам бе станал свидетел на бруталните им методи. Но засега тя беше сигурна само в подкрепата на брат си. За другите двама участници в плана все още не знаеше какво да мисли.
— Всичко ще бъде наред след Цюрих — успокои я той. — Скоро ще можеш да спреш да бягаш. Всички ние ще можем да заживеем нормално.
Тя го погледна като в унес, след това се премести на седалката до него, пъхна ръката си под неговата и я хвана. Склони глава на рамото му, а дългата й руса коса се разпиля по сакото му.
— Извиках те и ти дойде — гласът й сякаш бе далечно ехо. — Бяхме на косъм от смъртта днес следобед. Един човек пожертва живота си заради нас.
— Той беше агент от разузнаването — отвърна Ноъл. — Ние нямахме значение за него. Опитваше се да се добере до информация и до човека, който мислеше, че може да му я даде.
— Да, знам. Срещала съм такива като него. Но той постъпи много благородно накрая, на негово място малцина биха направили това. Готови са да жертват нечий живот, за да постигнат целите си, но не своя.
— Какво имаш предвид?
— Ти нямаш опит и щеше да правиш каквото той ти каже. Той можеше да те използва за примамка и да те превърне в мишена. Задачата му щеше многократно да се опрости, ако те си бяха изпразнили пълнителите в нас двамата. Както ти каза, ние не бяхме важни за него. В суматохата той можеше да хване своя човек и да остане жив. Но той ни спаси.
— Къде ще отидем в Париж?
— Не отиваме в Париж, а в Аржантьой — отвърна Хелдън. — В един малък хотел на брега на Сена. Прекрасен е.
Ноъл вдигна лявата си ръка от волана и погали русия водопад, спускащ се по сакото му.
— Ти си прекрасна — прошепна той.
— Аз съм изплашена. Трябва да се освободя от този кошмарен страх.
— Аржантьой ли? — повтори той. — Малък хотел в Аржантьой. Знаеш твърде много места за човек, който е във Франция само от няколко месеца.
— Трябва винаги да знаеш къде няма да ти задават излишни въпроси. Това бързо се научава. Отбий по магистралата при изхода Бийанкур. Моля те, побързай.
Стаята им бе с изглед към Сена; стъклени врати водеха към балкон, надвесен над самата река. Излязоха навън в хладния нощен въздух и той я прегърна. Няколко мига постояха така, загледани в черната вода. Никой не проговори. Близостта им действаше като балсам.
На вратата се почука, Хелдън се стресна, но той усмихнат я успокои:
— Отпусни се. Докато беше в банята, поръчах бутилка бренди.