— Ами в училище? Нямаше ли истински приятели там?
Хелдън замълча за малко.
— Да, имах няколко. Като си помисля за миналото, всъщност не мога да виня другите. Бяхме деца и правехме това, което родителите ни казваха. Разбира се, ако поне единият от тях е оцелял.
— И те какво им казваха?
— Че съм дъщеря на Фон Тиболт. Малкото момиченце със смешното име. А майка ми беше… да, майка ми. Те просто мислеха, че децата им трябва да избягват семейство, което носи клеймото на позора.
Тя може би е била белязана с позорно клеймо, помисли си Ноъл, но не майка й е била причината за това. Морис Граф и „Одесса“ имаха сериозен мотив да заклеймят семейството. Милиони долари на любимия Райх бяха присвоени от предатели като Фон Тиболт, за да послужат за едно грандиозно извинение.
— Нещата станаха по-поносими, когато порасна, нали?
— О, да, разбира се. Човек се приспособява, съзрява и започва да разбира някои отношения, които не е проумявал като дете.
— Сигурно си имала повече приятели?
— Не, но се сближих повече с тези, които имах. Не бях кой знае колко общителна. Свикнала бях да съм сама. Добре разбирах защо не ме канят на партита и обеди или поне не в така наречените почтени семейства. С годините социалните контакти на майка ми се ограничиха, за разлика от търговските й интереси. Тя действаше като хищник и хората от германската общност страняха от нас. От друга страна, коренното население се държеше враждебно с германците в онези години.
— Защо? Войната отдавна е била свършила.
— Но те продължаваха да създават неприятности и беди. Незаконни пари, военнопрестъпници, еврейски отмъстители… и това продължаваше години наред.
— Ти си толкова красива, че ми е трудно да си представя… че си била сама.
Хелдън се надигна и усмихната го погледна. Прибра с ръка косата си назад и я хвана на тила си.
— Тогава имах много строга, ледена външност, скъпи. Косата ми беше права и вдигната на кок, носех големи очила и широки рокли. Дори нямаше да се загледаш по мен… Какво, не ми ли вярваш?
— Не се замислих за това.
— А за какво?
— Току-що ми каза „скъпи“.
Тя задържа погледа си върху него.
— Като че ли точно така казах, нали? Спонтанно го изрекох. Имаш ли нещо против?
Вместо отговор той я прегърна.
Тя се облегна в шезлонга и отпи от чашата с бренди. Бе по комбинезон, а не с ефирен халат, Ноъл седеше на пода до нея, по шорти и с разкопчана риза вместо хавлия. Държаха ръцете си и гледаха отблясъците от светлините на лодките във водата.
Той извърна глава към нея и я погледна.
— По-добре ли си?
— Да, много по-добре, скъпи. Ти си толкова нежен. Не съм срещала много мъже като тебе.
— Надявам се, че ще щадиш силите ми.
— Не, нямах предвид това. За твое сведение, сред приятелите на хер Оберст съм известна като Fräulein Eiszapfen.
— Какво означава това?
— Ледена висулка. „Мадмоазел Ледена висулка“. А в издателството са убедени, че съм лесбийка.
— Изпрати ги при мен.
— Не, не бих рискувала.
— Ще им кажа, че си травестит, който налага партньора си с камшици и велосипедни вериги. Ще се разбягат само като те видят.
— Добра идея. — Тя го целуна. — Ти си топъл, нежен и имаш приятно чувство за хумор. Много ми харесваш, Ноъл Холкрофт, и това никак не е добре.
— Защо?
— Защото ще се сбогуваме, а аз ще си мисля за теб.
Ноъл задържа ръката й, която галеше лицето му — думите й го изплашиха.
— Та ние току-що си казахме „здравей“, защо ще се сбогуваме?
— Ти трябва да вършиш разни неща. Аз също.
— И пред двама ни стои Цюрих.
— Пред тебе стои Цюрих. Аз си имам своите ангажименти в Париж.
— Не се изключват взаимно.
— Не можеш да си сигурен в това, скъпи. Ти не знаеш нищо за мен, за това къде и как живея.
— Знам, че когато си била малка, винаги си живяла в самостоятелна стая и си гледала десетки пъти „Магьосникът от Оз“.
— Мисли си понякога за това момиче. То ще си спомня с хубаво чувство за теб. Винаги.
Холкрофт отдръпна ръката й от лицето си.
— Какво по дяволите искаш да кажеш? „Благодаря ти за чудесната вечер, а сега сбогом!“
— Не, скъпи. Не е това. Не се налага точно сега да се разделяме.
— Тогава какво искаш да кажеш?
— Не зная. Като че ли просто размишлявах на глас… колко време имаме. Може да сме заедно няколко дни или седмици, ако и ти искаш.
— Разбира се, че искам.
— Обещай ми, че никога няма да се опитваш да откриеш къде живея и няма да ме търсиш. Аз ще ти се обаждам.
— Ти си омъжена!
Хелдън се засмя.
— Не.
— Тогава живееш с някого.
— Да, но не е това, което си помисли.