В крилото на огромната къща най-близо до залива имаше кабинет с висок таван и подчертано мъжко обзавеждане. Преобладаваха кожата и полираното дърво, а френските прозорци с изглед към добре поддържаната, озарена от прожектори градина и високите полици с книги създаваха впечатлението, че тук живее голям ерудит. Край прозорците имаше кресла, тапицирани с мека кафява кожа, и лампиони. В дъното на кабинета имаше огромно бюро от черешово дърво с въртящ се стол с висока облегалка, тапициран с черна кожа. Съвсем в стила на помещението в средата бе сложена голяма кръгла маса, около нея се провеждаха срещи, най-подходящо място за които беше провинцията.
С това се ограничаваха обичайните за подобни кабинети подробности, на чийто фон изпъкваха необичайните предмети. Върху масата, пред всеки стол имаше месингова лампа, осветяваща жълта папка, която сякаш бе част от интериора и помагаше на насядалите да се съсредоточат върху записките си, без да се разсейват от лицата и очите, осветени от лампата на тавана. Друга светлина в стаята нямаше. Лицата се показваха и се скриваха в сянката, изразът върху тях се виждаше, но само в общи линии. В единия край на библиотеката, на лавиците бе окачена дълга черна тръба, която с едно натискане на копчето се превръщаше в лъскав екран, стигащ до средата на рафтовете. Екранът бе опънат и сега, а срещу него бе монтиран прожекционен апарат, чрез който присъстващите можеха да гледат програмите на телевизията — пряко или на запис, видеокасети, слайдове, а също и да слушат звукозаписи.
А чрез управляваната дистанционно антена на покрива сложната апаратура хващаше сателитни програми и радиоемисии на къси вълни от цял свят. Сега върху апарата мигаше червена лампичка, което означаваше, че е зареден с диапозитиви.
Подобна апаратура бе твърде необичайна за личен кабинет, бил той и на богаташ, тя прилягаше повече на помещения с друго предназначение — на заседателни зали, където далеч от Белия дом се взимат стратегически решения, на кабинетите в Пентагона или в Агенцията за национална сигурност. С едно натискане на копчето минало и настояще изникваха върху екрана, за да бъдат анализирани и въз основа на анализа да бъдат взимани различни решения.
Ала в далечния ъгъл на тази необикновена стая, на няколко метра от лавиците с книги имаше любопитна антика — старовремска печка с кюнец, който стигаше до тавана, и с метален сандък за въглища отстрани. Още по-странното беше, че печката гореше, въпреки че вечерта бе топла и влажна и централната климатична инсталация работеше.
Тази печка обаче беше необходима за срещата, която щеше да се проведе в покрайнините на Синуид Холоу. Всяка написана дума трябваше да бъде изгорена, нищо, което щяха да си кажат присъстващите, не биваше да се разчува извън помещението. Такива бяха правилата на международната политика. Заради изречените тук думи щяха да паднат правителства, от взетите решения можеха да избухнат или да бъдат предотвратени войни. Хората в библиотеката бяха наследници на най-мощната негласна организация в свободния свят.
Бяха петима.
И нищо човешко не им беше чуждо.
— През ноември след две години президентът ще бъде преизбран с голямо мнозинство — каза беловласият мъж с аристократични черти, седнал на най-челното място. — Излишно е да го обсъждаме. Той владее положението в страната и ако не допусне някакви катастрофални грешки, които неговите по-мъдри съветници ще предотвратят, никой не може да промени нещата, включително и ние. Затова трябва да се приготвим за неизбежното и да се погрижим за нашия човек.
— Как само го каза — „нашият човек“ — кимна слаб оплешивяващ седемдесетгодишен мъж с хлътнали бузи и големи благи очи. — Нямаме много време. И все пак нещата може да се променят. Президентът е толкова чаровен, толкова привлекателен и както ми се струва, много държи да бъде харесван и обичан.
— Много е кух — прекъсна го тихо и дружелюбно широкоплещест негър на средна възраст. Костюмът му с безупречна кройка говореше за вкус и заможност. — Нямам нищо против него, свестен човек е, сигурно е и добряк. Това виждат хората и може би са прави. Не, не става дума за него, а за онези негодници, които го подкрепят тихомълком, толкова незабележимо, че вероятно той и не подозира за съществуванието им, освен когато финансират предизборната му кампания.
— Наистина не подозира за тях — потвърди четвъртият човек на масата — закръглен рижав мъж на средна възраст с лице на херувим и нетърпеливия поглед на учен под бретона. Вълненото сако с кожички на лактите издаваше, че е учен. — Залагам десет от патентите си, че до края на първия му мандат ще стане издънка.