— Ще загубиш патентите — възрази петият на масата — възрастна жена с посребрена коса, с изискана черна копринена рокля и съвсем малко бижута. Гласът й бе плътен и напевен. — Не защото го подценяваш, което е очевидно, а защото президентът и хората зад него ще се обединят, докато той стане политически непобедим. Няма да се взимат никакви важни решения, докато опозицията не загуби съвсем позициите си. С други думи, те пазят патроните си за втория мандат.
— Значи си съгласна с Джейкъб, че нямаме време за губене — каза беловласият Самюъл Уинтърс и кимна към Джейкъб Мандел, който седеше смръщен вдясно от него.
— Разбира се, Сам — отговори Маргарет Лоуел и небрежно приглади косата си, после рязко се наведе — беше се облакътила и бе сключила пръсти — доста мъжко движение, направено от една много женствена жена, но никой не го забеляза. Всички се бяха съсредоточили върху мисълта й. — Реално погледнато, едва ли можем да действаме достатъчно бързо — отсече тя тихо. — Сигурно ще се наложи да възприемем по-краен подход.
— А, не — обади се Ерик Съндстром — червенокосият учен вляво от Лоуел. — Всичко трябва да е съвсем нормално, както приляга на администрация, превръщаща задълженията си в свой плюс. Такъв трябва да е подходът ни. Всяко отклонение от принципа на естественото развитие — а природата е непредсказуема, ще събуди подозрения. Тази зле информирана групичка, за която спомена, ще се сплоти около каузата, която ще им пробутат негодниците. Ще се превърнем в полицейска държава.
Гидиън Лоуган кимна с едрата си черна глава и се усмихна.
— Те ще бият тревога, ще съберат най-умните си хора и на бърза ръка ще предрешат всичко. — Той замълча и погледна жената срещу себе си. — Няма преки пътища, Маргарет. Ерик е прав.
— Нямах предвид да организираме трагедии — настоя Лоуел. — Не ви говоря за нови изстрели в Далас или пощръклели хлапетии с лозунги. Имах предвид само времето. Разполагаме ли с достатъчно време?
— Ако го използваме както трябва — да — каза Джейкъб Мандел. — Най-важен е кандидатът.
— Да поговорим тогава за него — обади се беловласият Самюъл Уинтърс. — Както знаете, нашият колега господин Варак, приключи с проучването и е убеден, че е открил подходящия човек. Няма да ви отегчавам с многобройните отхвърлени кандидати, но ако не стигнем до единодушие, ще се върнем на тях и ще ги обсъдим — един по един. Варак се е запознал с нашите условия, знае какви качества търсим и какви искаме да избегнем. Мен ако питате, е намерил един блестящ, макар и доста неочакван човек. Няма да ви говоря за нашия приятел, той се справя великолепно, но ще бъде пропуск, ако не спомена, че при многобройните ни срещи показа същата преданост, каквато неговият чичо Антон Варак, е проявявал към нашите предшественици преди петнайсет години. — Уинтърс замълча и огледа с пронизващия сив поглед всички около масата. — Може би само един европеец, лишен от правата си, може да ни разбере, да разбере какво вършим. Ние сме наследниците на Инвър Брас, възкресен от предходниците ни. И трябваше да бъдем избрани от тези хора, посъветвани от адвокатките си, които отсъдиха, че живеем, както са предвидили. Когато запечатаните пликове ни бяха връчени, ние разбрахме за какво става дума. Вече не ламтяхме за нищо — нито за пари, нито за постове, бяхме постигнали достатъчно. Благодарение на способностите си, на късмета или на наследство, понякога гори с цената на чуждото нещастие бяхме постигнали свобода, на каквато се радват малцина в този несретен свят. Но заедно със свободата върви и отговорността и ние я приемаме, както са постъпили предшествениците ни преди години. Отговорността да допринесем за добруването на страната си, а оттам — дал Бог — и на целия свят. — Уинтърс се облегна с обърнати нагоре длани, поклати глава и продължи плахо: — Господ ни е свидетел, че не сме някакви избраници на съдбата, не сме надарени свише с някаква особена мисия, ала пак вършим това, понеже ни е по силите. И защото вярваме в нашата обща безпристрастна оценка.
— Не се оправдавай, Сам — прекъсна го спокойно Маргарет Лоуел. — Може и да сме привилегировани, но сме и различни. Не представляваме един цвят от спектъра.
— Не знам как да го тълкувам, Маргарет — каза Гидиън Лоуган с извити уж от учудване вежди, а другите членове на Инвър Брас се засмяха.
— Скъпи Гидиън — отговори Лоуел, — и аз съм една, да не забележа! На Палм Бийч ли си ходил по това време? Имаш хубав тен.
— Все някой трябваше да се погрижи за градината ти, мадам.