— И какво стана?
— От пръв поглед се харесаха. Една вечер ми се наложи да работя до късно и Пади настоя да иде сам в болницата.
Евън бавно поклати глава.
— Извинявай, Ани. Не знаех. Нямах намерение да ви намесвам със съпруга ти в личния си живот. А и Мани не ми е казал.
— Сигурно е било в бутилките с вистерин.
— Кое?
— На цвят лекарството прилича на уиски. Ей сега ще ви свържа.
Еманюел Уайнграс се бе облегнал на скалите на едно възвишение в огромното имение на Кендрик в полите на планината. Архитектът се грееше на слънце, разкопчал до кръста карираната си риза с къси ръкави, и дишаше чистия въздух над южните Скалисти планини. Погледна белега от операцията върху гърдите си и се запита на кого да вярва — на Господ ли, или на Евън Кендрик. Няколко месеца след операцията и след множество прегледи лекарите му казаха, че са изрязали малките гадни клетки, които го разяждаха отвътре. Вече бил чист, заявиха те. И то на човек, който този ден, край скалите се чувстваше на не повече от осемдесет години, затоплен от лъчите на слънцето, които обливаха слабото му тяло. Слабо, но не чак толкова, защото Мани вече се движеше по-леко, говореше без усилие — и практически не кашляше. Но любимите му цигари „Голоаз“ и пурите „Монте Карло“ му липсваха. Какво толкова щяха да му навредят? Най-много да съкратят и без това обречения му живот с няколко седмици или месеца.
Мани погледна сестрата, седнала с неизменната количка за голф в сянката на близкото дърво. Бе една от жените, които бдяха денонощно над него и го придружаваха навсякъде. Облегнат нехайно на скалите, Уайнграс се запита как ли ще реагира тя, ако й предложеше да спи с него. Евентуалните отговори на такива въпроси го интересуваха много повече от действителните, които обикновено не се оказваха чак толкова забавни.
— Чуден ден, нали? — извика той.
— Направо разкошен — отзова се сестрата.
— Какво ще кажете да се съблечем и да му се насладим истински?
Тя дори не трепна. Отговори спокойно, обмислено, дори благо:
— Господин Уайнграс, аз съм тук да се грижа за вас, а не да ви причинявам сърдечни пристъпи.
— Не е зле. Никак не е зле.
Радиотелефонът върху количката за голф иззвъня. Сестрата отиде и го вдигна. След кратък разговор, завършил с лек смях, се обърна към Мани:
— Обажда се конгресменът, господин Уайнграс.
— Човек не се смее така с един конгресмен — отвърна архитектът и се изправи. — Обзалагам се, че оная тъкачка Ани пак е разправяла лъжи за мен.
— Само ме попита още ли не съм ви удушила.
Сестрата му подаде телефона.
— Ани, тази жена тук прелива от страст.
— Винаги на вашите услуги — отговори Евън Кендрик.
— Ей, малкият, с тази твоя секретарка човек изобщо не може да поговори.
— Сигурно ти е сърбала попарата, Мани. Търсил си ме. Всичко ли е наред?
— Само при нужда ли трябва да те търся?
— По принцип рядко се обаждаш. Тази привилегия е почти изцяло моя. Какво има?
— Имаш ли още пари?
— Не мога да изхарча дори лихвите. Разбира се, че имам. Защо?
— Нали знаеш, че разширихме западната веранда, за да има по-хубав изглед?
— Да.
— Тук съм нахвърлил някои скици. Няма да е зле отгоре да има и тераса. Ще я крепят две метални греди, може и три, ако добавим и сауна със стъклени стени.
— Със стъклени стени ли?… Звучи страхотно. Почвай.
— Добре. Водопроводчиците ще са тук утре сутринта. Щом свърша обаче, се връщам в Париж.
— Както искаш, Мани. Но нали спомена, че смяташ да направиш и беседка, където се сливат потоците.
— Ти обаче каза, че не ти се ходело чак дотам.
— Размислих. Би било чудесно да има къде да се измъкна.
— Ти изобщо не стъпваш тук.
— Цена нямаш. Другата седмица си идвам за няколко дни.
— Не знам как ще те дочакам — отвърна Уайнграс, като повиши глас и погледна сестрата. — Идвай си по-бързо да ме отървеш от тия сексманиачки, дето ми дишат тежко-тежко.
Минаваше десет вечерта, когато Милош Варак тръгна по пустия коридор на Камарата на представителите. Предварително беше уредил да бъде приет от конгресмена от Алабама Арвин Партридж. Спря пред масивната резбована врата с месингова табелка в средата и почука. След секунда му отвори слаб, около двайсетгодишен младеж с трескав поглед зад големите очила с рогови рамки, а не грубоватият, но с остър като бръснач ум председател на „Групата на Партридж“ — анкетната комисия, заела се да разследва финансовите злоупотреби в армията. Тя обаче не се занимаваше с такива дреболии като тоалетни чинии за хиляда и двеста долара и гаечни ключове за седемстотин — тези суми бяха прекалено явни и едва ли можеха да се вземат насериозно, по-скоро служеха за отвличане на вниманието. Това, което интересуваше „Птичките“ — другото име на комисията — бяха петстотинте процента преразход и слабата конкуренция в търговете за държавните поръчки в областта на отбраната. Както можеше да се очаква, още в самото начало се бяха натъкнали на огромна корупция.