Но тази сутрин, кой знае защо, конгресменът Арвин Партридж от Алабама отсъстваше. Председателят изобщо не се появи и колкото и да го търсеха по телефона, колкото и да пращаха помощници да го издирват из столицата, така и не го откриха. Беше изчезнал сякаш вдън земя.
Ала една комисия на Конгреса не зависи изцяло от председателя си, особено пък ако заседанието е предавано директно по телевизията, и то започна без Партридж; ръководеше го един конгресмен от Северна Дакота, който страдаше от най-жестокия махмурлук в живота си, нещо крайно необичайно за човек, известен като пълен въздържател. Славеше се като кротък скромен евангелистки проповедник, който приемаше присърце библейското послание от оръжията да се изковат рала. И щеше да бъде лесна плячка за лъв като полковник Робърт Бариш.
— В края на изявлението си пред тази инквизиция, организирана от цивилните, искам категорично да защитя една могъща и свободна институция, повела битка на живот и смърт със силите на злото, които биха ни изравнили със земята, ако проявим и за миг слабост. Трябва ли ръцете ни да бъдат вързани от дребнави, измислени от педанти ограничения, с каквито нашите врагове изобщо не се съобразяват?
— Ако правилно съм ви разбрал — каза временно председателстващият със сълзящи очи, — трябва да ви уверя, че никой тук не подлага на съмнение вашата преданост към каузата на националната сигурност.
— Дано, сър.
— Едва ли…
— Чакай бе, фуражко — обади се Евън Кендрик от другия край на залата.
— Моля?
— Казах, чакай малко, ако обичаш.
— Аз съм полковник от въоръжените сили на САЩ и очаквам да се обръщате към мен, както подобава — отвърна раздразнено офицерът.
Евън го изгледа намръщено и за момент забрави за микрофона.
— Ще те наричам, както заслужаваш, надуто копеле такова. — Камерите се изместиха трескаво, микрофоните записукаха, но вече беше късно. — Освен ако не си променил Конституцията, която, да ти кажа, се съмнявам, че си чел — продължи Кендрик и се усмихна, загледан в документите пред себе си. — Инквизиция, виж ти!
— Вашето отношение ме обижда…
— Твоето обижда данъкоплатците — прекъсна го Евън, гледаше досието на Бариш и си припомняше думите на Суон отпреди година. — Искам да попитам, полковник, стреляли ли сте някога с оръжие?
— Та аз съм военен!
— Вече разбрахме. Вие сте военен, чиято заплата се осигурява от цивилни инквизитори като нас, освен ако не сте взели униформата си под наем. — Всички в залата се подсмихнаха. — Искам да знам дали някога сте стреляли с оръжие?
— Безброй пъти. А вие?
— Няколко, не са много, но никога с униформа.
— Тогава смятам въпроса за приключен.
— Не още. А случвало ли ви се е да стреляте с оръжие срещу друг човек, който също е имал намерение да ви убие?
Последвалата пауза не убягна на никого в залата. Всички запомниха тихия отговор:
— Никога не съм участвал в битка, ако имате предвид това.
— Но вие току-що говорихте за борба на живот и смърт, от което всички тук, а и зрителите извън залата, останаха с впечатлението, че сте едва ли не Индиана Джоунс, който прави лошите на пух и прах. Но всъщност не сте, нали, полковник? Вие сте един счетоводител, който се опитва да оправдае с бяло-червено-синьото знаме на свръхпатриотизма кражбата на милиони — а може би милиарди — долари от парите на данъкоплатците.
— Ах, копеле такова!… Как смееш да…
Камерите и писукането отново закъсняха и зрителите видяха как полковник Бариш става от стола и удря с юмрук по масата.
— Заседанието на комисията се закрива! — извика изтощеният председател. — Закрива се. Ясно ли е!
Белокосият мъж в ъгъла на тъмната апаратна в една вашингтонска телевизионна компания гледаше втренчено монитора с предаването от Конгреса. Присви замислено устни — жест, който почти цяла Америка беше виждала безброй пъти — и се обърна към помощника си.
— Осигурете този конгресмен — който и да е той — за предаването следващата неделя.
Разстроената жена в Чеви Чейс изплака в телефонната слушалка:
— Казвам ти, мамо, никога преди не съм го виждала в такова състояние! Без съмнение беше пиян! Слава Богу, че се е намерил онзи добър чужденец да го доведе вкъщи! Каза, че го бил срещнал пред един ресторант във Вашингтон, едва се държал на крака — можеш ли да си представиш? Едва се държал на крака! Познал го и като добър християнин решил да го прибере от улицата. И знаеш ли кое е най-странното, мамо — винаги съм мислела, че той не близва алкохол Е, явно съм се лъгала! Но колко ли други тайни крие примерният ми проповедник! Тази сутрин твърдеше, че нищо не помнел — нищичко, така казва… О, Боже! Мамо, идва! Мамо, повърна на килима!