— За Бога, аз също — отвърна леко усмихнат Евън. — Но трябва да ви заявя, полковник, че изпуснах нишката на разговора, май ставаше дума за ескалацията във въоръжаването. Помислих, че забележката ви за професионализма е в отговор на моята реплика за възможността от евентуални грешки при тия огромни арсенали.
— Да. Виждате ли, господин Кендрик, търпеливо се опитвам да ви обясня, че хората, които контролират оръжията, се подчиняват на строг правилник и това изключва възможността от грешки. Провалът при нас е невъзможен.
— При нас може би — съгласи се Евън. — А при тях? Вие казахте — или поне така ми се стори, — че те не са толкова умни, че не може да става и дума за сравнение. Ами ако сгрешат? Тогава какво?
— Няма да имат възможност за втора грешка. С минимални загуби от наша страна бихме могли…
— Момент, полковник — прекъсна го Кендрик с рязък, почти заповеднически глас. — Чакайте малко. С минимални загуби от наша страна… Какво означава това?
— Нали разбирате, че нямам право да обсъждам този въпрос?
— Но се налага. Кое смятате за минимална загуба — Лос Анджелис или Ню Йорк? Или може би Албъкърки? Или Сейнт Луис? След като всички ние плащаме за тази минимална загуба, защо не ни осветлите малко повече по този въпрос?
— Ако си въобразявате, че ще разгласявам на всеослушание по телевизията проблемите на националната сигурност… Съжалявам, че трябва да го кажа, господин конгресмен, но едва ли имате право да говорите от името на целия американски народ.
— Да говоря от името на целия американски народ ли? Не съм си го и помислял. Казаха ми, че това предаване засяга само нас двамата — че съм ви бил обидил публично и че вие имате право да ми отговорите пред камерата. Затова съм тук. Така че отговорете, господин полковник. Не ми излизайте само с познатите лозунги на Пентагона. Уважавам прекалено много армията, за да ви позволя да се измъкнете по този начин.
— Жалко, ако се опитвате да критикувате самоотвержените ръководители на нашето военно ведомство — хора предани и честни, загрижени преди всичко за мощта на нацията.
— О, стига глупости. Макар че съм тук отскоро, вече имам неколцина приятели, между тях и някои висши офицери, които вероятно са потреперили от вашето modus non operandi. Това, което търпеливо се опитвам да ви обясня, господин полковник, е, че вие, както и аз или съседът ми, не разполагате с неограничени средства. Ние живеем с реалности…
— Тогава ми позволете да ви обясня тези реалности! — прекъсна го Бариш.
— А вие ми позволете да довърша — усмихна се Евън.
— Господа, господа — обади се известният журналист.
— Не подлагам на съмнение предаността ви към каузата, господин полковник — продължи Кендрик. — Вършите си работата и защитавате колегите, това ми е ясно. — Евън взе едно листче. Но когато на заседанието на комисията споменахте за някакви — както съм записал — дребнави, измислени от педанти ограничения, се запитах какво ли означава това. Наистина ли си мислите, че не подлежите на контрол? Ако действително го вярвате, кажете го на обикновения човек, дето се чуди как да свърже двата края.
— Този човечец би паднал на колене пред нас, щом му просветне, че му гарантираме оцеляването.
— Май цялата армия изстена в този момент, господин полковник. Обикновеният човечец не е длъжен да пада на колене пред никого. Поне в Щатите.
— Вие вадите думите ми от контекста! Много добре знаете какво исках да кажа, конгресмен Партридж!
— Не, аз не съм Партридж, господин полковник. А само негов заместник, изпратен тук като ляв гард.
— Точно така, вие всички сте левичари.
— Интересна мисъл. Мога ли да ви цитирам?
— Знам кой сте — допълни зловещо и заплашително полковникът. — Хич не ми говорете за обикновените хора и не се правете, че сте като всички останали. — Бариш замълча, а после, сякаш не се владееше, изкрещя: — Дори не сте женен!
— За пръв път да кажете нещо вярно. Да, не съм женен, но ако ще ми определяте среща, първо трябва да попитам приятелката си.
Това не беше никаква битка. Полковникът, представител на тежката артилерия в Пентагона, бе стрелял не по врага, а по себе си и барутът бе обгорил лицето му пред очите на всички американци.
— Кой е тоя, по дяволите? — попита Джоузеф Смит от Сидър Стрийт 70 в Клинтън, щата Ню Джърси.
— Не знам — отвърна жена му, която седеше до него пред телевизора. — Но е симпатичен, нали?
— Не знам дали е симпатичен, но здравата натри носа на тоя гаден офицер, знаеш ли как са ме разигравали във Виетнам? Аз съм за него.
— Хареса ми — каза Ерик Съндстром от Инвър Брас, като стана и угаси телевизора в апартамента си, който гледаше към Грамърси Парк в Ню Йорк. Пресуши чашата с монтраше и погледна Маргарет Лоуел и Гидиън Лоуган, които седяха на столове в другия край на стаята. — Умен е и не губи самообладание. Познавам този злобар Бариш — той умира да изпие кръвчицата на някого, особено пред камера. Кендрик го срази със собствените му глупости.