— А освен това е и симпатичен — добави госпожа Лоуел.
— Какво?
— Хубав мъж е, Ерик. Едва ли може да му се отрече.
— Забавен е — каза Лоуган. — И това определено е в негов плюс. Превключва бързо от сериозното към смешното, за което се иска талант. Така правеше и на заседанието на комисията, значи не е случайно. И Кенеди притежаваше тази дарба, беше способен да види смешното и ироничното във всичко. А това се харесва на хората… Но Все пак ми се струва, че ни очакват неприятности.
— Какви? — попита Съндстром.
— Трудно ще държиш под око човек с такива бързи реакции.
— Ако той е политикът, който ни трябва — каза Маргарет Лоуел, — а ние нямаме основания да се съмняваме, че е така, това едва ли ще е от значение, Гидиън.
— Представи си, че сме сбъркали! Представи си, че има нещо, което не знаем! Ще го лансираме тъкмо ние, не политиката.
Беловласият Самюъл Уинтърс и приятелят му Джейкъб Мандел седяха един срещу друг в просторния кабинет на Уинтърс на последния етаж на шестетажна богаташка, къща между Пето и Мадисън Авеню в Манхатън. На стените между лавиците с книги висяха няколко изящни гоблена, които съответстваха на не по-малко разкошните мебели. Но стаята нямаше вид на музей. Личеше си, че в нея живеят хора, тя бе уютна — антиките служеха за ползване, а не за съзерцаване. Историкът с вид на аристократ натисна копчето на дистанционното управление и телевизионният екран угасна.
— Е? — попита той.
— Нека помисля малко, Самюъл. — Мандел огледа кабинета. — Притежаваш всичко това от рождение — заяви борсовият агент. — Но винаги си се скъсвал от работа.
— Избрах си професия, където, ако си богат, имаш много предимства — отвърна Уинтърс. — Понякога съм се чувствал доста виновен. Винаги можех да отида където пожелая, да получа достъп до архиви, до които другите не можеха и да припарят, да уча колкото си искам. Какъвто и принос да имам към науката, той е нищожен в сравнение с удоволствието, което съм изпитал. Жена ми все това повтаряше.
Историкът погледна към портрета на красива тъмнокоса жена, облечена по модата от четирийсетте години, който бе окачен над бюрото между два огромни прозореца с изглед към Седемдесет и трета улица. Който работеше зад писалището, можеше да й се любува на воля.
— Тя ти липсва, нали?
— Ужасно. Често идвам тук да си поговоря с нея.
— Не мога да си представя живота без Хана, но колкото и да е странно, като знам какво й е минало през главата в Германия, се моля на Бога тя първа да си отиде. Смъртта на още едно любимо същество ще й причини твърде голяма болка и тя едва ли ще я понесе. Сигурно звучи ужасно.
— Звучи много благородно — като всяка твоя дума и постъпка, стари приятелю. И защото знам какво е да си сам. Ти би се справил по-добре от мен, Джейкъб.
— Глупости.
— Може би заради вярата ти…
— Кога за последен път си влизал в черква, Самюъл?
— Я да видя. Когато синът ми се ожени в Париж, си бях счупил крака и не можах да отида. Дъщеря ми избяга с оня чаровен нехранимайко, който с неразбираемите си филми печели много повече, отколкото заслужава, значи трябва да е било през четирийсет и пета, когато се върнах от фронта. В „Сейнт Джон“, разбира се. Жена ми ме накара да отида, а аз се чудех само как да я съблека.
— О, невъзможен си! Въобще не ти вярвам.
— И бъркаш.
— Той би могъл да стане опасен — внезапно смени темата Мандел, връщайки разговора към Евън Кендрик.
Уинтърс разбра — старият му приятел не само бе говорил, той бе мислил.
— В какъв смисъл? Това, което знаем за него — а едва ли има какво още да научим, — изключва вероятността да е властолюбив. Къде тогава се крие опасността?
— Изключително независим е.
— Толкова по-добре. От него дори би могъл да излезе чудесен президент. Бързо ще се справи с демагозите, блюдолизците и лакеите. И двамата видяхме как натри носа на първите — останалите са по-лесни.
— Значи не съм се изразил ясно — каза Мандел. — Сигурно защото и на мен самия не всичко ми е ясно.
— Или аз не съм те разбрал, Джейкъб. Накъде биеш?
— Представи си, че ни разкрие? И разбере, че го е създал Инвър Брас и му е дал кодовото наименование Икар?
— Изключено.
— Въпросът не е в това. Да си представим невъзможното. Как би реагирал той интелектуално — а ум не му липсва. Не забравяй, че е изключително независим.