— Тази треска, Самюъл, тази треска, която никога не си чувствал, гладът, който никога не си изпитвал, трябва по някакъв начин да се предаде на Кендрик. В крайна сметка той трябва да поиска да спечели, да изпита остра потребност да победи.
— Вътрешният плам — рече историкът. — Първо за него трябваше да помислим, но ние, останалите, решихме, че Кендрик веднага ще налапа въдицата. Боже, колко сме били глупави!
— Защо само вие — възрази борсовият агент, като вдигна ръце. — Аз също не се бях сетил за това, докато преди час не дойдох в кабинета ти. И тогава си спомних, спомних си за теб и за твоята… изключителна независимост. От голямата надежда, от невероятен коз се превърна във възмутен пораженец, който се отказа от Властта и я преотстъпи на куп некадърници.
— Улучи ме по болното място, Джейкъб… Не биваше да се отказвам, много отдавна го разбрах. Веднъж жена ми се ядоса и ме нарече „разглезен морализатор“. И тя като теб твърдеше, че дори да не съм постигнел нищо, поне съм щял да предотвратя сума ти безобразия.
— Да, щеше, Самюъл. Хари Труман беше прав, именно водачите определят хода на историята. Без Томас Джеферсън нямаше да има Съединени щати, а без Адолф Хитлер — Трети райх. Но никой не може да стане Водач, ако не го желае. Човек трябва да изпитва непреодолима нужда да се изкачи на върха.
— И според теб у Кендрик тя липсва?
— Подозирам, че да. В телевизионното предаване днес и преди пет дни на заседанието на комисията Видях един непредпазлив човек, който пет пари не дава кого е хванал на мушка във възмущението си. Че е умен, умен е и смел, дори е духовит и симпатичен — а ние бяхме единодушни, че нашето идеално протеже трябва да притежава точно такива качества. Но у него видях и нещо от своя приятел Самюъл Уинтърс, човек, готов да се откаже от играта, защото му липсва желание да я спечели.
— Толкова ли е лошо, Джейкъб? Не по отношение на мен — всъщност никога не съм бил чак толкова важен — за всички ли кандидати за властта е жизнено необходим този вътрешен плам?
— Ако имаш магазин и той е единственото ти капиталовложение, няма да го оставиш в ръцете на лош управител, нали? Народът е прав да очаква от своя ръководител пълно себеотдаване и усеща, когато на него му липсват призвание и настойчивост. Хората искат да получат това, за което са платили.
— Добре де — отвърна леко засегнат Уинтърс. — Струва ми се, че хората не бяха чак толкова безразлични към мен, макар че ми липсваше вътрешен плам. Но от друга страна, не направих много гафове.
— За Бога, та ти въобще не си имал такава възможност. Твоята предизборна кампания се свеждаше до най-кратката и най-добре режисирана телевизионна битка, която някога съм виждал, спечелена не на последно място и от представителния ти външен вид.
— Но аз проведох два-три диспута… Всъщност три…
— С тъпанари, Самюъл. Срази ги най-вече с обноските си — а на хората това се харесва. Открай време те търсят в небесата, а напоследък и на телевизионния екран своя крал, своя повелител, който ще ги поведе с утешителни слова.
— Срамота. В такъв случай Ейбрахам Линкълн въобще нямаше да мръдне от Илинойс, щяха да го вземат за недодялан селяндур.
— Или още по-лошо — засмя се Джейкъб Мандел. — Ейбрахам Евреина в съзаклятие с антихристите жертва дечицата на християните.
— И какво по-добро доказателство от брадата, която си е пуснал! — усмихна се в потвърждение Уинтърс и стана от стола. — Нещо за пиене? — попита той и предугадил отговора на приятеля си, тръгна към бара под един френски гоблен на дясната стена.
— Благодаря. Както обикновено.
— Разбира се. — Историкът наля мълчаливо две чаши — едната с бърбън, а другата със скоч — и ми сложи лед. После се върна на мястото си и подаде бърбъна на Мандел. — Е, Джейкъб! Май ти казах всичко.
— Знаех си, че можеш едновременно да пълниш чашите и да мислиш — усмихна се Мандел и вдигна питието. — Наздраве!
— Наздраве! — отвърна историкът.
— И така?
— Трябва някак да запалим Евън Кендрик, да му втълпим, че е нужно непременно да спечели. Иначе не можем да разчитаме на него, а изгубим ли го, ония кретени на Гидиън — опортюнистите и фанатиците — ще вземат превес.
— Съгласен съм.
Уинтърс отпи от чашата и се загледа в един гоблен на стената.
— При Креси Филип и неговите рицари не са били разбити само от английските стрелци с лъкове и уелските мечоносци. Трябвало е да се сражават и с онова, което три века по-късно Сен Симон ще нарече двор, обезкръвен от „подлите продажни еснафи“.