— Много ви благодаря — поде Евън. — Повече от всякога ми е нужна помощта ви, за да разбера какво искам да кажа — преди вие да кажете каквото имате за казване, което е по-различно, защото вече сте го намислили.
— Конгресмен Кендрик — извика един известен телевизионен лъв, видимо недоволен от мястото си във втората редица. — Вярно ли е…
— Недейте, моля ви — твърдо го прекъсна Евън. — Смилете се над мен. За разлика от вас аз съм новак в тази роля.
— Не си пролича по телевизията, сър! — възрази журналистът.
— Там се сражавах само с един човек. А сега съм сам срещу целия Колизей, който иска да види как ще бъде нахранен лъвът. Нека първо ви кажа няколко думи, а?
— Разбира се, сър.
— Добре, че в онова предаване не спорех с вас, Стан — нали така се казвахте.
— Да, господин конгресмен.
— Щяхте да ми откъснете главата за мезе към брендито си.
— Много сте любезен, сър.
— Сериозно? Това е комплимент, нали?
— Да, господин конгресмен. Такава ни е работата.
— Моите уважения. Иска ми се по-често да я вършите.
— Какво?
— Един от най-уважаваните членове на моя екип — побърза да продължи Кендрик — ми обясни, че трябва да дам изявление. Страшничко си е, ако не си го правил никога.
— Ами по време на предизборната ви кампания, сър? — прекъсна го друга телевизионна репортерка, която съвсем явно се постара русата й главица да попадне пред камерата. — Тогава безспорно ви се е налагало да правите изявления.
— Не, защото противникът ми представляваше нашенски вариант на герой от „Планетата на маймуните“. Можете да проверите, аз няма да се откажа от думите си. А сега мога ли да продължа, или да си изляза? Ще ви кажа откровено, пет пари не давам за нищо.
— Продължете, сър — обади се мъжът, когото често наричаха Стан Боса, с широка усмивка на фотогеничното си лице.
— Добре… Та този високо ценен член на екипа ми спомена и че някои от вас, ако не и всички, може би са останали с впечатлението, че миналата седмица само съм позирал. Позирал… Доколкото разбирам, тази дума означава да привлека със или без основание вниманието с някоя мелодраматична постъпка, която да прикове погледа на тълпите зрители. Ако определението е вярно, трябва да се откажа от титлата „позьор“, защото не искам да се харесам на никого. Още веднъж ви заявявам, всъщност не ми пука какво ще кажете за мен.
Моментното стъписване бе разсеяно от самия конгресмен, който допря длани.
— В това отношение съм съвсем откровен, дами и господа. Не се надявам да остана още дълго тук…
— Да не би да имате проблеми със здравето, сър? — извика някакъв младок от дъното на канцеларията.
— Искате ли да си премерим силите?… Не, нямам такива проблеми, но добре съзнавам, че…
— Бях шампион на колежа по бокс, сър — добави младият репортер, неспособен да се сдържи сред шеговитите дюдюкания на колегите си. — Извинете, сър — каза той смутен.
— Няма нищо, млади приятелю. Ако притежавам вашите способности, сигурно щях да се изправя срещу хората, които отговарят за доставката на снаряжение в Пентагона и Кремъл, за да решим всички проблеми по старомодния начин. По един представител от всяка страна и ще бъдат спасени цели батальони. За жалост обаче нямам вашата сила. Нямам и проблеми със здравето.
— Тогава какво имахте предвид? — попита един доста известен журналист от „Ню Йорк Таймс“.
— Вашето присъствие е чест за мен — каза Евън, щом го позна. — Нямах представа, че съм заслужил да ми отделите от времето си.
— Според мен сте заслужили, а и моето време не е чак толкова ценно. Защо смятате, че няма да се задържите тук, господин конгресмен?
— И аз не знам, но в отговор на първия ви въпрос ще кажа — не съм сигурен, че мястото ми е тук. А колкото до втория — понеже не съм сигурен, че имам работа тук, мога да говоря каквото мисля, без да се съобразявам с последиците — политическите.
— Това се казва новина — намеси се сприхавият Стан Боса и започна бързо да пише в бележника си. — Изявлението ви, сър?
— Благодаря. Вече ми се иска да свършваме. И на мен, както на мнозина, не ми харесва онова, което виждам. Доста време ме нямаше тук, а може би човек трябва да замине някъде, за да разбере какво точно притежаваме — дори само за да го сравни с това, което другите нямат. Тук не би трябвало да има олигархия във властта, но на мен ми се струва, че тя вече съществува. Не мога да ви кажа кои са тези хора, ала чувствам присъствието им. Както и вие. Те искат ескалацията да продължава вечно и все се оправдават с противника, който също е стигнал върха на своите икономически и технически възможности. Кога, по дяволите, ще спрем? Кога ще спрат те? Кога ще престанем да всяваме ужас у децата си, защото те слушат само за предстоящото унищожение на планетата? А кога техните деца ще престанат да слушат за същото?… Или просто ще продължим да се изкачваме с този пъклен асансьор, докато в един момент не се окаже, че не можем да се върнем, което и без това ще е безсмислено, защото улиците долу ще бъдат в пламъци… Простете ми, знам, че не е честно, но изведнъж ми омръзна от въпроси. Връщам се в планините.