Да помисли. Наистина трябваше да помисли. Вероятно нямаше да продаде поне за известно време къщата в Колорадо — вече беше на четирийсет и една години, след деветнайсет щеше да стане на шейсет. Какво значение имаше това, по дяволите?… Имаше. Щеше да се върне в Югозападна Азия, при строежите и хората, с които се сработваше най-добре, но и той като Мани нямаше да прекара там последните си години, при повечко късмет — само едно-две десетилетия. Мани. Еманюел Уайнграс, гений, въплъщение на интелигентността, деспот, ренегат, направо непоносим човек — и все пак единственият баща, когото бе имал. Всъщност не бе виждал истинския си баща — той бе загинал при изграждането на някакъв мост в Непал, когато Евън бе едва осемгодишен, и бе оставил една комично цинична вдовица, която твърдеше, че в брака си с младичкия капитан от Армейския инженерен корпус е изпитвала съпружеско щастие по-рядко и от Катерина Арагонска.
— Хей! — извика някакъв тантурест мъж, който тъкмо излизаше през малката, затулена със завеса врата на едно кафене на Шестнайсета улица. — Току-що те гледах! Даваха те по телевизията, беше седнал на едно бюро! По оная, целодневната програма с новините. Пълна скука! Не знам какво толкова интересно каза, но някакви безделници ти пляскаха, а пък други те освиркваха. Ти беше!
— Сигурно грешите — каза Кендрик и забърза надолу по тротоара.
Божичко, тия от „Кейбъл Нюс“ бяха изстреляли за нула време в ефир импровизираната му пресконференция. Бе излязъл от кабинета си преди по-малко от час и половина — явно някой много бързаше. Знаеше, че „Кейбъл“ се нуждае от постоянен приток на новини, но защо при целия този информационен поток във Вашингтон се бяха спрели точно на него? Всъщност най го безпокояха думите, които младият Фил Тобайъс му каза в самото начало на политическата му кариера на Капитолия.
— „Кейбъл“ е нещо като инкубатор, господин конгресмен, защо да не се възползваме! Телевизионните компании може и да не ви сметнат за особено важен, че да ви показват в предаванията си, но те не изпускат новините на „Кейбъл“, за да се докопат до нещо интересно и необичайно. Можем да създадем ситуации, с които да привлечем вниманието на момчетата от „Кейбъл“, а според мен, господин Кендрик, с вашата външност и мъглявите ви становища…
— Тогава да не допускаме грешката да се обаждаме на „Кейбъл“.
Това бе убило ентусиазма на помощника му, но той пак се поуспокои от обещанието на Евън, че следващият обитател на канцеларията ще бъде много по-отзивчив. Конгресменът го бе казал сериозно — и сега мислеше така, но се боеше, че може би вече е твърде късно.
Тръгна обратно към хотел „Мадисън“, който бе на една-две преки и където бе прекарал неделната нощ — бе събрал смелост да се обади във Вирджиния и да разбере дали участието му в предаването на Фоксли не е причинило някакви проблеми в дома му.
— Не мога да се вредя да позвъня по телефона, Евън — отговори Сабри Хасан на арабски, езика, който и двамата ползваха за удобство, а и от други съображения. — Не спира да звъни.
— Тогава ще остана в града. Не знам още къде, но ще ти се обадя.
— Защо ще си правиш труда? — попита Сабри. — И без това сигурно няма да можеш да се свържеш. Дори ми е чудно как си успял сега.
— Добре, в случай че се обади Мани…
— Защо не му кажеш къде си, за да не ми се налага да лъжа? Журналистите тук не биха позволили на един арабин да ги излъже — веднага ни се нахвърлят. Израелците могат да казват на бялото черно и на сладкото кисело и лобито им убеждава Конгреса, че е за доброто на американците. Но с нас не е така.
— Стига, Сабри…
— Трябва да си отидем, Евън. Само ти пречим, ще започнем да ти пречим.
— Какви ги дрънкаш!
— Днес сутринта гледахме с Каши интервюто ти по телевизията. Беше много убедителен, приятелю.
— По-късно ще поговорим за това.
Цял следобед гледа бейзбол и пи уиски. В шест и половина пусна новините и започна да превключва от канал на канал, но попадаше само на епизоди от участието си в предаването на Фоксли. Отвратен, превключи на някаква образователна програма, по която излъчваха филм за брачните церемонии на китовете край бреговете на Тиера дел Фуего. Те го удивиха — и накрая заспа.