Днес инстинктът му бе подсказал да задържи ключа от стаята в „Мадисън“, така че сега прекоси бързо фоайето на хотела и се качи на асансьора. Щом влезе в стаята, се съблече само по гащета и легна на леглото. И дали от потиснато себелюбие или от чисто любопитство взе дистанционното управление и включи телевизора на канала на „Кейбъл Нюс“.
— Дами и господа, току-що видяхте една от най-странните пресконференции, на която някога съм присъствал. Необикновена най-вече със своята едностранчивост. Конгресменът от Колорадо, който е с първи мандат в Долната камара, повдигна въпроси от национална важност, но отказа да обясни изводите, до които е стигнал. Той просто си отиде. В интерес на истината обаче трябва да отбележа, че конгресменът отрича да е преследвал евтина популярност, тъй като очевидно не е сигурен дали иска да остане във Вашингтон — тоест в политиката. Въпреки това изявлението бе, меко казано, предизвикателно.
Записът внезапно свърши и се появи говорителка от студиото.
— Сега ще се прехвърлим в Министерството на отбраната, където, както разбрахме, заместник-министърът по стратегическите въпроси е подготвил кратко изявление. Имаш думата, Стив.
Друга физиономия, на тъмнокос репортер с неприятни черти и прекалено зъбата усмивка, надникна в камерата и прошепна:
— Заместник-министърът Джаспър Хефлъфингър, който се появява винаги, когато някой напада Пентагона, се втурна да запуши пробойната, направена от конгресмена — кой? — някой си Хенрик от Уайоминг — какво? — а, да, Колорадо! Чуйте и заместник-министъра Хефлъфингър.
Още една физиономия. С голяма челюст, но привлекателна, силна, с кичур посребрени коси, които изискваха внимание. И глас, на който биха завидели и най-известните радиоговорители от края на трийсетте и началото на четирийсетте години:
— Заявявам на господин конгресмена, че приветстваме думите му. Ние искаме същото, сър! Да избегнем катастрофата, да се борим за свобода и правда…
Тъпото копеле продължи да говори, като казваше всичко и нищо, но нито веднъж не засегна въпросите за ескалацията във въоръжаването и нейното прекратяване.
„Защо аз? — извика наум Кендрик. — Защо аз? По дяволите! Нищо не ме интересува!“ Загаси телевизора, после посегна към телефона и се обади в Колорадо.
— Здрасти, Мани — каза той, щом чу рязкото „Ало?“ на Уайнграс.
— Голяма работа си, момче! — изрева в слушалката старецът. — Значи добре съм те възпитал!
— Стига, Мани, искам да се отърва от всичко това.
— Какво? Ти видя ли се по телевизията?
— Точно затова искам да се отърва. Зарежи сауната със стъклените стени и беседката на потоците. Ще ги оставим за по-добри времена. Дай да заминем за Емирствата — през Париж, естествено, — дори можем да останем там за месец-два, ако искаш. Става ли?
— Не, кретен такъв! Като имаш нещо за казване, кажи го! Винаги съм те учил, че трябва да казваме това, което смятаме за правилно, пък дори и да загубим договора… Е, може и да сме послъгвали понякога, но накрая си свършвахме работата! И никога не се циганяхме за допълнителните разходи, дори когато трябваше да ги плащаме от собствения си джоб!
— Мани, това няма нищо общо с нещата, които стават тук…
— Има, и то много общо. Ти си положил основите на нещо… И понеже стана дума за строителство, момчето ми, познай каква изненада съм ти подготвил.
— Каква?
— Започнах сауната на терасата и предадох плановете за беседката над потоците. А Еманюел Уайнграс не прекъсва работата си, докато не изпълни проектите до съвършенство.
— Мани, ти си невъзможен!
— Май и преди съм го чувал.
Милош Варак вървеше по чакълестата пътека на Рок Крийк Парк към пейка, от която се откриваше хубав изглед към малка клисура, по чието дъно течаха отклонените от река Потомак води. Районът беше закътан и спокоен, отдалечен от бетонните тротоари горе, и през лятото бе любимо място на хората, тръгнали на излет, за да се измъкнат от горещината и блъсканицата по улиците. Както предполагаше, болезнено слабият, висок председател на Долната камара го чакаше на пейката, бе нахлупил върху гъстата си бяла коса кепе с козирка и се бе заметнал с дъждобран, съвсем неподходящ за горещия и влажен августовски следобед. Явно не искаше да бъде забелязан — нещо доста нетипично за него. Варак се приближи и заговори:
— Господин председател, за мен е чест да се срещна с вас.
— Копеле такова, ти наистина си бил чужденец! — На изпитото лице с тъмни очи и извити побелели вежди се беше изписал гняв, ала в гласа му се прокраднаха и отбранителни нотки, които явно му бяха неприятни. — Но ако си комунистически агент, някой Иванчо, се омитай оттук! Няма да се кандидатирам отново. Щом през януари ми изтече мандатът, се оттеглям и пет пари не давам какво се е случило преди трийсет-четирийсет години. Ясно ли е, Борис?