— Не беше трудно. Вие сте председател на Камарата на представителите, вторият човек след президента и исках да знам нещо повече за вас. Простете, но старите хора са по-разговорливи от младите — това до голяма степен се дължи на важността, която несъзнателно си придават като пазители на така наречените тайни — и разбира се, знаех, че сте се развели с жена си, която също като вас е католичка. Като се имат предвид мястото ви в политиката по онова време и влиянието на вашата църква, решението ви сигурно не е останало в тайна.
— Да де, не мога да Ви Виня. Значи сте потърсили хора, които са ме познавали по онова време.
— И ги намерих. Научих, че жена ви — дъщеря на богат предприемач, който искал да се сдобие и с политическо влияние и буквално финансирал кампаниите в началото на кариерата ви — е имала, меко казано, незавидна репутация.
— И преди, и след сватбата ни, господин Никой. Само дето научих последен.
— Но все пак сте разбрали — рязко му възрази Варак. — Ив гнева и болката си сте намерили приятелка. Тогава сте били убеден, че бракът ви не може да се спаси, и сте потърсили утеха другаде.
— Така ли се казва? Просто търсех жена, която да бъде само моя.
— И сте я намерили в една болница по време на кампания за кръводаряване. Дипломирана медсестра от Ирландия на стаж за получаване на право да работи постоянно в САЩ.
— Откъде, по дяволите…
— Старите хора са доста приказливи.
— Манджекавало — прошепна председателят и очите му изведнъж заблестяха, сякаш името му бе навяло куп щастливи спомени. — Притежаваше малко италианско заведение с добра сицилианска кухня на четири преки от болницата. Там не ме притесняваше никой — май и не знаеха кой съм. Значи този жабар не ни е забравил.
— Сега е на повече от деветдесет години, но наистина ви помни. Водели сте при него хубавичката медсестра, а в един часа през нощта той заключвал ресторантчето и ви оставял вътре с молбата да не пускате много силно джукбокса.
— Прекрасен човек.
— С невероятна памет за възрастта си, но за съжаление без самоконтрола на младите. Той има много спомени — твърде несвързани — и на чаша кианти разказва неща, за които дори само преди няколко години въобще не би споменал.
— На неговата възраст това е…
— А вие сте споделяли доста с него, господин председател.
— Ами, няма такова нещо — възрази старият политик. — Но италианецът сам е стигнал до някои изводи — не е било трудно. След като тя си замина за Ирландия, година-две продължих да ходя там, и то доста често. Позволявах си да пийна повечко от обикновено, защото както вече споделих, там не ме познаваше никой или пък не даваха пет пари за мен, а и след това Манджекавало ме прибираше безпроблемно вкъщи. Явно тогава съм ставал по-бъбрив.
— Отишли сте в заведението на Манджекавало и когато тя се е омъжила…
— А, да, наистина! Спомням си съвсем ясно деня… всъщност помня как влязох, но не и как съм излязъл.
— Затова пък спомените на Манджекавало са доста точни. Имена, държава, град… дата на раздялата — както сте я нарекли вие. И аз отидох до Ирландия.
Председателят извърна рязко глава към Варак и го изгледа въпросително с немигащи яростни очи.
— Какво искаш от мен? Всичко това е приключило, забравено е и вече не можеш да ми навредиш. Какво всъщност целиш?
— Нищо, от което да съжалявате или да се срамувате, сър. Можете да проучите най-подробно биографията на моя клиент и ще останете възхитен от качествата му.
— На вашия… клиент ли? От качествата му?… Да не би да искате да му издействате някакъв пост в Камарата?
— Да, сър.
— Като оставим настрана празните приказки, защо трябва да се съгласявам с предложението ти, каквото и да е то?
— Защото в Ирландия има една подробност, която не знаете.
— И каква е тя?
— Нали сте чували за терориста, който се представя като О’Шантър и е нещо като командващ в Ирландската републиканска армия?
— Това чудовище! Позор за всеки ирландски род!
— Той е вашият син.
Мина една седмица, която затвърди убеждението на Кендрик, че славата във Вашингтон е мимолетно явление. Бяха престанали да излъчват по телевизията заседанията на комисията на Партридж по настояване на Пентагона, откъдето направиха двусмислена декларация, че е започнала проверка на някои финансови документи и че полковник Робърт Бариш е повишен в чин бригаден генерал и е прехвърлен на остров Гуам, този толкова важен аванпост на свободата.
Някой си Джоузеф Смит от Сидър Стрийт 70 в Клинтън, щата Ню Джърси, чийто баща бе служил в Двайсет и седми гуамски полк, се заля от смях пред телевизора и заръга с пръст жена си в гърдите.