— Пратили са го в девета глуха, скъпа! И това заради онзи конгресмен, как му беше името! Аз съм за него.
Но както при всички мимолетни периоди на еуфория, конгресменът от девети избирателен район в Колорадо бързо трябваше да се раздели с илюзията, че ще го оставят на спокойствие.
— Божичко! — възкликна Фил Тобайъс, главен помощник на конгресмена, като закри телефонната слушалка с ръка. — Самият председател на Камарата! Не помощникът му, не секретарката, а той лично!
— Може би трябва да уведомиш и другия член на Камарата — рече Ани О’Райли. — Позвънили са на твоя телефон, не на моя. Нищо не казвай, скъпи. Само натисни копчето и съобщи. Това е извън нашата компетенция.
— Но това не е по процедурата! Трябваше да се свържат с мен от канцеларията му…
— Обади се!
Тобайъс я послуша.
— Кендрик?
— Да, господин председател?
— Можете ли да ми отделите няколко минути? — попита жителят на Нова Англия, провлачвайки последната дума.
— Да, разбира се, господин председател, щом смятате, че е важно.
— Нямаше да се обаждам лично на някакъв си тъп новоизлюпен политик, ако не беше важно.
— Тогава мога само да се надявам, че това, което има да ми казва някакъв си тъп председател, наистина е важно — отвърна Кендрик. — В противен случай ще мина таксата за едночасовата си консултация по сметката на неговия щат. Ясно ли е, господин председател?
— Бива си те, момче. Макар че не си от нашите, ми допадаш.
— Може и да не ви бъде толкова забавно, като дойда при вас.
— Това ми харесва дори още повече.
Кендрик стоеше поразен пред бюрото на белокосия председател на Долната камара, който избягваше погледа му, и се взираше безмълвно в изпитото му лице. Старият ирландец току-що му бе направил едно доста необичайно предложение, което, вместо да го зарадва, бе разбило на пух и прах плановете му да се измъкне от Вашингтон.
— Подкомисията за надзор и анализи? — попита Евън, без да издава гнева си. — На разузнавателните служби?
— Точно така — отвърна председателят, като се загледа в книжата си.
— Как смеете? Не можете да направите такова нещо!
— Вече съм го направил. Обявих назначението ти.
— Без моето съгласие?
— Не ми е необходимо. Не ми беше особено лесно да убедя ръководителя на вашата партия — май не си кой знае колко популярен в своя лагер, — но все пак склониха. Ти си нещо като символ на независимия конгресмен.
— Символ ли? Какъв символ? Никакъв символ не съм!
— Имаш ли запис от предаването на Фоксли?
— То вече отиде в историята. Забравиха го!
— Или на малкото представление, което на другата сутрин устрои в кабинета си? Онзи от „Ню Йорк Таймс“ написа страхотна статия за теб, нарече те — как беше? Вчера пак я четох — един глас на разума сред врявата на побърканите врани.
— Това беше преди няколко седмици и оттогава не са ме споменали. Вече ме забравиха. Залязох.
— Е, сега пак ще изгрееш.
— Отказвам поста! Не желая да бъда обременяван с тайни, засягащи сигурността на страната. Нямам намерение да оставам в Конгреса и не мисля, че трябва да бъда поставян в една — да си го кажа направо — опасна ситуация.
— Обявиш ли отказа си на всеослушание, партията ти публично ще се отрече от теб. Ще ти лепнат няколко епитета, например скъпо струваща грешка и безотговорен тип, и ще върнат на мястото ти онова магаре, което успя да изриташ с парите си. Още липсва на някои хора тук. — Председателят замълча и се засмя. — Той и мафията му пробутваха наляво и надясно малки подаръчета от сорта на полети с частни самолети и почивка в разкошни апартаменти от Хаваите до Южна Франция, собственост на минните магнати. Нямаше значение от коя партия си — на тях им трябваха само някои добавки към законите и не ги интересуваше кой точно ще ги направи. По дяволите, Кендрик, може да излезе, че с отказа си ти дори ни правиш услуга.
— Наистина сте гаден, господин председател.
— Просто съм реалист, момчето ми.
— Но сте извършили и доста свестни неща…
— Това пак се дължи на прагматизма ми — прекъсна го старият политик. — Нещата не стават с напън, иска се да пипаш внимателно.
— Съзнавате ли, че току-що оправдахте наличието на корупция в управлението?
— Ами! Оправдах само приемането на алчността в разумни граници като нормално човешко качество, стига да не вреди на законността, предназначена за тези, които истински се нуждаят от нея! Обикновено си затварям очите за дребните подкупи, макар получателите им да знаят, че съм наясно. Ти, богат негоднико, не можеш да разбереш. Повечето политици тук не са милионери. Живеят с годишни заплати, които ти би пропилял само за месец. Подават оставка, защото не могат да издържат две-три деца в колежа, камо ли да си позволят свестен отпуск. Така че си невероятно прав, аз наистина си затварям очите.