— И дъщеря им беше много красиво дете… Загина заедно с останалите.
— За Бога, Мани. Защо?
— Време е да тръгваш.
— Не искам.
— Трябва! Сутринта имаш заседание, а до разсъмване остават само два часа.
— Мога и да не ида. Вече пропуснах едно-две заседания.
— Само едно и това ми причини доста неприятности. Самолетът те чака на летището в Меса Верде. След четири часа ще си във Вашингтон.
Докато плуваше все по-бързо в басейна, Евън си мислеше за предстоящото заседание на комисията по разузнаването и си призна, че е доволен, задето Мани го е накарал да се върне в столицата. Заседанията на подкомисията го бяха очаровали — очаровали, ядосали, учудили, ужасили, но най-вече очаровали. По света ставаха толкова много неща, за които не бе и подозирал — неща както в полза, така и против интересите на Съединените щати. Но едва на третото заседание Кендрик забеляза една повтаряща се грешка в подхода на колегите си към представителите на различните разузнавателни служби: те търсеха недостатъци в стратегията на представителя при изпълнението на определени операции, докато всъщност трябваше да се позаинтересуват от самите операции.
Това беше разбираемо, тъй като хората, явили се пред подкомисията да защитят каузата си — предимно мъже, в което имаше нещо многозначително, — идваха от един страшен и тайнствен свят, но с приятните си гласове притъпяваха мелодраматизма, обикновено свързван с тяхната професия. Говореха тихо, на своя специфичен, почти неразбираем за другите език. Беше опияняващо да си част от този тайнствен свят дори като консултант — това подхранваше юношеските фантазии на зрелите мъже. Сред хората, дошли да говорят в подкомисията, нямаше такива като полковник Робърт Бариш — те бяха привлекателни, облечени с вкус, неизменно скромни и умерени и се явяваха пред конгресмените, за да обяснят като професионалисти какво ще постигнат, ако им се предоставят пари, и с какво ще допринесат за сигурността на сраната. Най-често задаваният въпрос беше: можете ли да го направите? Не дали е редно или дори дали има смисъл.
Тези пропуски се появяваха доста често, за да обезпокоят конгресмена от Колорадо, който веднъж за кратко бе станал част от жестокия и страшен свят на хората, застанали пред подкомисията. И затова не можеше да го превъзнася — по-скоро го ненавиждаше. Ужасният, невероятен страх, който неизменно присъстваше в потайната и страшна игра с човешкия живот, идваше от някаква мрачна епоха, където този живот не е струвал и пукната пара. В такъв свят човек не живее, в него той оцелява с пот и тъпи болки в стомаха, както бе оцелял и Евън по време на краткото си пребиваване в него. Ала конгресменът знаеше, че той продължава да съществува — и че именно неговите обитатели са го спасили от акулите край Катар. Въпреки това на заседанията задаваше все по-резки въпроси. Съзнаваше, че името му отеква тихо между стените на Конгреса, Централното разузнавателно управление и Белия дом. Кой е този размирник? На него не му пукаше — въпросите му бяха напълно законни и той щеше да ги задава и занапред. Кой, по дяволите, се смяташе за неприкосновен? Кой си въобразяваше, че за него няма закони?
Край басейна ставаше нещо, някой яростно ръкомахаше и викаше, но Евън почти не го чуваше през струящата покрай лицето му вода. Спря и се показа на повърхността, като разтърси глава. Беше Сабри, но такъв конгресменът май не го беше виждал. Вечно спокойният арабин, висшист на средна възраст от Дубай, не беше на себе си и макар че полагаше неимоверни усилия да овладее движенията и думите си, почти не успяваше.
— Трябва да изчезнеш! — извика той, когато Евън отпуши ушите си от водата.
— Какво… какво?
— Оман! Маскат! Всички канали и радиостанции излъчват само това, дори показват твои снимки в арабски дрехи — в Маскат! Телевизията, и радиото час по час прекъсват програмите си, за да съобщят поредните разкрития! Оповестиха го преди някакви си десетина минути, вестниците задържат сутрешните си издания, за да поместят още подробности…
— Не може да бъде! — изрева Кендрик и изскочи От басейна, а Сабри го заметна с хавлия.
— Репортерите сигурно ще довтасат всеки момент — каза арабинът. — Изключих телефона, а Каши товари колата ни — извинявай, колата, която ти така щедро ни подари…
— Остави това! — извика Евън и тръгна към къщата. — Та какво за колата?
— Жена ми ти слага дрехи за няколко дни, ако се наложи. Може да познаят колата ти — нашата обикновено стои в гаража. Реших, че ще ти е нужно време да помислиш.
— И да организирам едно-две убийства! — Евън се втурна през вратата на вътрешния двор и хукна нагоре по задното стълбище, следван по петите от Хасан. — Как са разбрали? По дяволите!