— Боя се, че това е само началото, приятелю.
— Какво?
Кендрик нахълта в огромната си спалня с изглед към басейна, отиде при шкафа и започна бързо да отваря чекмеджетата и да вади оттам чорапи, бельо и риза.
— Телевизионните компании канят най-различни хора за коментар. И всички те хвалят, разбира се.
— А какво друго да правят? — Евън облече гащетата и чорапите, а Сабри разгъна ризата и му я подаде. — Да кажат, че са стискали палци на палестинските терористи ли?
Кендрик облече ризата и се втурна към гардероба, откъдето измъкна чифт панталони. В стаята влезе Каши, жената на Сабри.
— Извинете! — рече тя и се извърна.
— Няма време за извинения! — извика й конгресменът. — Докъде стигна с дрехите?
— Може и да не съм улучила вкуса ти, скъпи Евън, но ще свършат работа — отвърна загрижено миловидната госпожа Хасан. — Освен това се сетих, че би могъл да ни се обадиш и да ти донеса някои неща. Много журналисти познават мъжа ми, но не и мен. Обикновено стоя настрани.
— Ти така пожела. — Кендрик облече сакото и се върна при шкафа да си вземе портфейла, парите и запалката. — Може да се наложи да заключим къщата и да се изнесем в Колорадо. Там официално ще ми бъдеш икономка.
— О, глупости, скъпи Евън — засмя се Каши. — Не е прилично.
— Нали си преподавател, Сабри — каза Евън, докато прекарваше набързо гребена през косата си. — Кога ще я научиш?
— А тя кога ще ме послуша? Нашите жени сигурно притежават предимства, за които ние не подозираме.
— Да вървим!
— Ключовете са в колата, скъпи Евън…
— Благодаря, Каши.
Кендрик тръгна надолу по стълбите, придружен от Сабри.
— Кажи ми — продължи той, докато минаваха през портала към обширния гараж, в който бяха откритият му мерцедес и кадилакът на Хасан. — Знаят ли цялата истина?
— И аз не я знам, наясно съм само с онова, което съм чувал от Еманюел, защото ти мълчиш като риба.
— Не за да скрия нещо от теб…
— Моля те, Евън — прекъсна го Хасан. — Колко време вече се знаем? Не ти е удобно да се хвалиш, дори косвено.
— Да се хваля ли? — възкликна Кендрик и отвори вратата на гаража. — Та аз се провалих! Бях обречен, всеки момент щяха да ме хвърлят в плитчините край Катар с одрано прасе на гърба! Другите успяха, не аз. Те спасиха кожата на героя.
— Едва ли са щели да постигнат нещо без теб…
— Я зарежи! — прекъсна го Евън, застанал до вратата на кадилака. — Всичко ли са научили?
— Според мен знаят твърде малко. Нищичко от това, което ми е разказвал Еманюел, дори като не броим присъщата му склонност да преувеличава. Журналистите ровят за подробности, но едва ли ще ги намерят.
— Нещо не ми е ясно. Защо при басейна ми каза, че това е само „началото“.
— Заради един от интервюираните — който очевидно на драго сърце е станал по никое време и се е съгласил да говори — твой колега от подкомисията по разузнаването в Долната камара, някакъв конгресмен на име Мейсън.
— Мейсън ли?… — попита Кендрик и се намръщи. — Той е голяма клечка в Тълса или феникс, вече не помня къде, но иначе е кръгла нула. Преди няколко седмици беше подета негласна кампания да го изключат от подкомисията.
— А, представиха го съвсем различно, Евън.
— То се знае. И какво каза?
— Че си бил най-проницателният член на комисията. Геният, по който се равнявали всички.
— Дрън-дрън! Казах някоя и друга дума и зададох няколко въпроса, но чак пък толкова, и второ, не си спомням да сме разменили с него нещо повече от „Здравей“! Всичко това са глупости!
— Но ги чу цялата страна…
Тишината в затворения гараж бе нарушена от шума на един, после на втори автомобил, които спряха пред къщата.
— О, Боже! — прошепна Евън. — Сгащиха ме!
— Още не — отвърна Хасан. — Каши си знае работата. Ще приеме ранните гости и ще ги набута в солариума. Между другото, ще говори на староеврейски и ще се престори, че не разбира, това ще ги забави — но само няколко минути. Тръгвай, Евън, хвани селския път на юг, за да излезеш на магистралата. След час ще включа телефона. Обади се и Каши ще ти донесе каквото трябва.
Кендрик непрекъснато набираше номера и при всеки сигнал за заето натискаше ядосано бутона, докато най-накрая за негово облекчение телефонът даде свободно.
— Домът на конгресмена Кендрик…
— Аз съм, Сабри.
— Е, сега направо не мога да повярвам, че успя да се свържеш. Но пък се радвам, че отново мога да изключа телефона.
— Какво е положението при вас?
— Катастрофално. Както и в канцеларията ти, и в къщата в Колорадо. Всички сме под обсада.