Добре пипат, помисли си Евън. Бяха улучили момента — щяха да стреснат страната още на разсъмване и цял ден да я заливат с декларации.
Но защо ли?
Най-интересен беше подборът на фактите — някои бяха премълчани, други — учудващо подробни като например, че е бил прехвърлен в Оман при най-строга секретност и е бил изведен от летището в Маскат от тайни агенти, които са му дали арабски дрехи, а също, че е използвал гел за потъмняване на кожата, за да се „впише“ в обстановката.
В документа се споменаваше бегло, че вероятно се е свързал със свои познати от миналото, чиито имена по обясними причини бяха пропуснати. Цял абзац бе посветен на това, как по свое желание е отишъл в лагер за терористи, където едва ли не с цената на живота си е научил имената, необходими, за да се добере до хората, насъскващи фанатизираните палестинци, и по-точно до един човек, чието име също бе пропуснато. Разказваше се как конгресменът е стигнал до него и го е принудил да изтегли терористите от посолството. Злият гений, дърпащ конците, бил застрелян — и този път подробностите бяха спестени, след което Евън Кендрик, конгресменът от девети колорадски район, бил върнат тайно в Съединените щати.
Бяха повикани специалисти, които да проверят снимките чрез спектрографски анализ и да се убедят, че не са фалшификат. Те потвърдиха, че фотографиите са истински — бе автентичен дори вестникът в ръката на някакъв минувач в Маскат, чието заглавие и дата бяха двайсеткратно увеличени. По-авторитетните вестници отбелязваха, че не разполагат с други източници, които да потвърдят достоверността на твърде откъслечните факти, но никой не подлагаше на съмнение снимките и самоличността на човека върху тях. А този човек, конгресменът Евън Кендрик, не можеше да бъде открит никъде, за да потвърди или да опровергае тази невероятна история. „Ню Йорк Таймс“ и „Вашингтон Поуст“ бяха открили и разпитали малцината негови приятели и съседи във Вирджиния и Колорадо. Никой от тях не си спомняше да е виждал или разговарял с конгресмена през въпросния период миналата година — не че непременно е трябвало да говорят с него, но все щяха да помнят, ако го бяха срещали.
„Лос Анджелис Таймс“ беше отишъл още по-далеч и без да разкрива източниците си, поместваше справка за телефонните разговори на конгресмена по време на Оманската криза. Ако не се броят обажданията в местните магазини и разговорът с някой си Джеймс Олсен, градинар, за четири седмици от дома на конгресмена във Вирджиния бяха проведени само пет разговора, които вероятно имаха връзка със случая. Три от тях бяха с катедрите по арабска филология в университетите в Джорджтаун и Принстън, един — с някакъв дипломат от Дубай, който си заминал преди седем месеца, и един — с адвокат от Вашингтон, който отказал да се срещне с репортерите. Всъщност никой не се интересуваше доколко вярно е всичко това — всички бяха зажаднели за сензации, а конгресменът бе изчезнал сякаш вдън земя.
По-незначителните вестници, които не разполагаха със средства, за да си позволят да проверяват фактите, и всички жълти издания, които изобщо не си правеха труда да проверяват достоверността на информацията, бяха направо в стихията си. Използваха свръхповерителния документ, за да се гмурнат в буйните води на бомбастичните догадки, които непретенциозните им читатели поглъщаха като топъл хляб.
Във всички статии обаче въпреки сравнително точните факти липсваха съществени подробности. Никъде не се споменаваше за помощта, която Кендрик бе получил от младия султан на Оман, рискувал живота и престола си. Или за оманците, охранявали го на летището и по затънтените улички на Маскат, за непозната жена, невероятна професионалистка, която го беше спасила в претъпканата чакалня на летището в Бахрейн и му бе намерила убежище и лекар да се погрижи за раните му. И най-вече нямаше и дума за отряда от Мосад, спасил го от неизбежна ужасна смърт. Както и за другия американец, възрастния архитект от Бронкс, без когото Кендрик още преди година щеше да бъде разкъсан от акулите в Катар.
Затова пък всички публикации внушаваха едно: арабите са терористи от рождение, открояващи се с неописуема жестокост. Самата дума „арабин“ беше станала синоним на кръвожадност и диващина, цял един народ беше дамгосан и очернен. Колкото повече Евън четеше, толкова повече се ядосваше. Накрая така побесня, че запокити всички вестници.
Кой ли бе в дъното на всичко това?