И защо вдигаше шум до Бога?
Изведнъж Кендрик усети тъпа, пронизваща болка в гърдите. Ахмат! Божичко, какво бе направил! Дали младият султан щеше да го разбере? Можеше ли да го разбере? Американските репортери бяха пропуснали и премълчали доста подробности и бяха заклеймили цял Оман, намеквайки, че управниците му — нали са араби — не могат да се справят с тероризма и дори по-лошо, превърнали са се в съучастници в безсмисленото жестоко убийство на американските граждани в посолството.
Кендрик на всяка цена трябваше да намери своя млад приятел, да му се обади и да му обясни, че не е могъл да предотврати публикациите. Седна на ръба на леглото, грабна слушалката и я затисна с брадичката, докато с другата ръка затърси в джоба си портфейла с кредитната карта. Не помнеше кода на Маскат и набра нула, за да се свърже с пощата. Изведнъж свободният сигнал изчезна и той за секунда се вцепени и се вторачи с широко отворени очи в прозореца.
— Ало, двайсет и трето бунгало ли е? — каза дрезгаво някакъв мъж.
— Опитвах се да се свържа с пощата.
— Дори да говорите с града, минавате през централата на мотела.
— Аз… Налага се да се обадя в чужбина — заекна от учудване Евън.
— От този телефон не може.
— Ще платя с кредитна карта. Как да се свържа с пощата?
— Първо трябва да чуя номера на картата и потвърждение, че е ваша.
Дали не беше капан? Нима го бяха проследили в този долнопробен мотел в Удбридж, щата Вирджиния?
— А, само това оставаше — рече запъхтян Кендрик. — Разговорът е личен.
— Не думай! — възкликна подигравателно мъжът. — Тогава си потърси автомат. Има в ресторанта на седем километра оттук. Чао, мой човек, и без това съм затънал до гуша в работа…
— Чакай малко! Добре, чуй потвърждението от централата, но после ще затвориш, нали?
— Всъщност смятах да звънна на Луела Парсънс.
— На кого?
— Не е важно. Ей сега ще те свържа. Тия, дето остават тук цял ден, или са сексманиаци, или се друсат.
Телефонистката от другия край на света му обясни на английски с арабски акцент, че в Маскат, Оман, няма телефонна централа с три петици.
— Опитайте, моля ви — настоя Евън и добави още по-жалостиво: — Моля ви!
Телефонът иззвъня осем пъти, докато накрая се чу разтревоженият глас на Ахмат:
— Ало?
— Аз съм, Евън — отвърна на английски Кендрик. — Трябва да говоря с теб…
— Да говориш с мен ли? — избухна младият султан. — И имаш нахалството да ми се обаждаш!
— Значи знаеш? Какво… говорят за мен?
— Дали знам ли? Едно от хубавите неща на парите е, че можеш да си позволиш една от ония чинии на покрива, дето ловят всичко. Дори съм те изпреварил. Гледа ли си репортажите от Оман и Близкия изток? От Бахрейн и Риад, от Ерусалим и Тел Авив?
— Явно не. Гледах само нашите…
— Тук съобщават същите врели-некипели. Стой си във Вашингтон и гледай да не припарваш насам.
— Но аз съм решил да се върна. И ще го направя.
— Не ти го препоръчвам. Ние не сме слепи, нито пък глухи, гледаме телевизия. Значи ти си в дъното на всичко. Колкото да оплюеш арабите! Не искам повече да те зная, негодник такъв!
— Ахмат!
— Стига, Евън! Никога не бих повярвал, че си способен на такова нещо. Да не би във Вашингтон да ставате по-силни, като ни наричате зверове и терористи? Няма ли друг начин?
— Не съм казвал такова нещо!
— Но твоите сънародници го казват! Скъсаха се да го повтарят, докато накрая и на децата им става ясно, че искате едно — да ни поробите! А последният тъп сценарий е твой!
— Не! — възрази Кендрик. — Няма такова нещо!
— Прочети какво пише в американските вестници! Виж какво показват по телевизията!
— Това го казват журналистите, не аз и ти!
— А, ти нямаш нищо общо с мен. Ти си поредният безочлив негодник от вашия заслепен фарисейски самодоволен юдейско-християнски свят, докато аз съм друго, аз съм арабин, вярващ в Аллах. И няма да ти разреша да ме черниш.
— Никога не бих го направил, не бих могъл…
— Нито пък моите събратя, чиято земя сте си наумили да отнемете. Искате да прокудите цели села, да ги лишите от онова, с което са се препитавали поколения наред.
— За Бога, Ахмат, говориш като тях!
— Не се майтапиш, нали? — попита младият султан с гняв и сарказъм в гласа. — Под „тях“ сигурно имаш предвид хилядите семейства, които с оръжие биват откарвани в лагери, подобни на кочини. В тях могат да живеят прасета, но не и хора! Не и майки, бащи и деца!… За Бога, господин всезнаещ и безкрайно честен американецо! Ако говоря като тях, наистина съжалявам! Но ще ти кажа и за какво друго съжалявам — че се върнах тук прекалено късно. Сега разбирам нещата много по-добре от преди.