— Сър! — подкани стюардът от военновъздушните сили.
— Идвам, ефрейтор.
Тясната пилотска кабина на „Ф–106 Делта“ беше озарена от безбройните зелени и червени лампички и циферблати. Командирът и вторият пилот седяха отпред със затегнати колани, щурманът беше вдясно от тях със слушалка на лявото ухо и очи, вперени в разграфен компютърен екран. Евън се наведе, за да влезе в тясното помещение.
— Тук съм, генерале — рече той, — искали сте да ме видите.
— Не искам да ви виждам очите, докторе — отговори пилотът с очи, приковани в таблото отпред. — Само ще ви прочета съобщението от някой си С. Познавате ли човек на име С?
— Май да — потвърди Кендрик — предполагаше, че съобщението е предадено по радиовръзката от Суон от Държавния департамент. — Какво гласи то?
— Голям номер ни погодиха — извика бригадният генерал. — Никога не съм приземявал там! Не познавам летището, а са ми казвали, че ония негодници в тамошния пущинак ги бива повече да забъркват сос за спагети, отколкото да дават инструкции за кацане.
— Но нали базата е американска! — възропта Евън.
— Наша ли — друг път! — възрази командирът, а вторият пилот поклати глава. — Сменяме курса към Сардиния. Не към Сицилия, а към Сардиния. Ще взривя двигателите, докато спра на пистата, стига да я открия!
— Какво гласи съобщението, генерале? — попита Кендрик спокойно. — Обикновено си има причина да се промени първоначалният план.
— Вие ще ми обясните. Не, хич не ми обяснявайте! Яд ме е и ме свива под лъжичката. Проклетници!
— Съобщението, ако обичате!
— Ето го. — Сърдитият пилот зачете по перфорираната лента: — „Налага се промяна. Не можете да кацнете в Джида. Всички Ве Се са под наблюдение.“
— Какво означава това? — прекъсна го припряно Евън. — Ве Се под наблюдение?
— Каквото пише.
— Преведете ми го на човешки език.
— Извинете, забравих. Не знам кой сте, но със сигурност не сте човекът, записан в дневника на полета. Това означава, че всички военни самолети в Сицилия и Джида са под наблюдение, както и всяко летище, на което бихме могли да кацнем. Онези копелета, арабите, са надушили нещо и са пратили мръсните си психари да им докладват за всичко подозрително.
— Не всички араби са копелета и мръсни психари, генерале.
— Според моята книга са такива.
— Тогава тя не става за публикуване.
— Кое?
— Книгата ви. Какво още се казва в съобщението?
Капитанът направи неприличен жест с дясната си ръка, с която държеше перфолентата.
— Прочети си го сам, поклоннико на арабите. Но без да напускаш кабината.
Кендрик взе листа, наклони го към лампичката на щурмана и го прочете: „Налага се промяна. Не можете да кацнете в Джида. Всички Ве Се са под наблюдение. Приземете се на гражданско летище или на Южния остров. Маршрут през Кипър, Риад към целта. Имаме разрешение. Най-подходящо е да кацнете някъде около втория стълб Ел Магреб. Извинявайте. С.“ Евън се пресегна над рамото на бригадния генерал и пусна съобщението.
— Този Южен остров вероятно е Сардиния.
— Точно така.
— Това означава, че ще прекарам още десетина часа в този или в други самолети, докато прекосявам Кипър, Саудитска Арабия и накрая стигна в Маскат.
— Едно ще ти кажа, поклоннико на арабите — продължи капитанът. — Слава Богу, че ти, а не аз ще летя с онези измислени самолетчета. Един съвет от мен: гледай да се добереш до седалката при аварийния изход, а ако можеш, си купи и парашут. Не пести парите. Както и противогаз. Казвали са ми, че тези самолети вонят.
— Ще се опитам да запомня щедрия ви съвет.
— А сега ти ми кажи нещо — рече генералът. — Какво, по дяволите, означава този „втори стълб“?
— Ходите ли на черква? — попита Евън.
— Разбира се. Когато съм си у дома, водя цялото семейство — задължително! Поне веднъж месечно.
— Арабите също ходят, но не веднъж месечно. По пет пъти на ден. Те са не по-малко вярващи от вас. Вторият стълб на Магреб ще рече ислямските молитви на залез слънце. Ужасно неудобно, нали? По цял ден превиват гръб, обикновено за трохи, а после идва залез слънце. И вместо да ходят по коктейли, се молят на своя бог. Може би само това ги крепи. Както спиричуълите са крепели навремето робите по плантациите.
Капитанът се обърна бавно. Лицето му, откроило се в сянката на командното табло, стресна Кендрик. Бригадният генерал беше негър.
— Защо се заяждате? — попита апатично капитанът.
— Извинявайте. Не знаех. Пък и вие започнахте пръв, като ме нарекохте поклонник на арабите.
Залез слънце. Маскат, Оман. Допотопният реактивен самолет кацна толкова рязко, че някои пътници изпищяха — пустинният инстинкт им подсказа, че са на косъм от това, да бъдат овъглени. После, щом осъзнаха, че са пристигнали, че са в безопасност и ги чака работа, се разпяха: „Слава на Аллах за неговата благосклонност!“ Беше им предложена работа, от която оманците се гнусяха. Е, чудо голямо! Пак бе за предпочитане пред това, което оставяха зад гърба си.