— Да де. Колко души все пак са в течение?
— Освен преките участници в операцията за нея знаеха само онова тъпо копеле Хърбърт Денисън, надутият шеф на президентската канцелария, министрите на външните работи и на отбраната и председателят на Съвета на главнокомандващите. Аз им служех за свръзка. Тях можеш да отпишеш. Ако те разкрият, всички ще загубят много повече, отколкото ще спечелят. — Суон се облегна намръщен. — В операцията бяха включени само хората, без които не можеше. Лестър Крофърд от ЦРУ. Той анализира тайните операции на Управлението в Близкия изток, напоследък негов резидент в Бахрейн беше някой си Грейсън — точно така, Джеймс Грейсън. Той вдигна голяма пара, че ви е изпуснал с Уайнграс, мърмореше, че шефовете на ЦРУ съвсем са превъртели и ще забъркат някоя каша.
— Освен това четирима-петима местни араби, най-добрите, с които разполагаме ние и ЦРУ, показахме им снимката ти, но без да им съобщаваме името ти. Не биха могли да разкрият нещо, което не знаят. Има още двама души, които знаят кой си — единият беше в Оман, а другият — тук, в „ОХАЙО–40“, при компютрите.
— Компютри ли? — попита Кендрик. — Значи има разпечатки?
— Името ти бе вкарано само в неговия компютър, не в централния. Човекът се казва Джералд Брайс и ако те е издал, веднага ще се предам на ФБР като съветския агент евреин, за когото говореше Болеславски. Брайс има остър и пъргав ум и е факир по компютрите, няма по-добър от него. Някой ден ще оглави Консулския отдел, ако момичетата поне за малко го оставят на мира.
— По тънката част ли си пада?
— Виж го ти колко се е загрижил за морала! Момчето е на двайсет и шест години и е хубаво като картинка. Не е женен и има голям успех сред жените — другите говорят за него, той самият не се хвали. Точно затова го харесвам. Не са останали много джентълмени на този свят.
— И на мен започва да ми харесва. А кой е вторият човек, дето ме е познавал?
Франк Суон се наведе, започна да върти празната чаша, загледа се в нея и после вдигна очи към Кендрик.
— Мислех, че вече си се досетил.
— Откъде ще се сетя?
— Ейдриън Рашад.
— Името не ми говори нищо.
— Използва псевдоним…
— Ейдриън ли?… Значи е жена…
Суон кимна. Евън се намръщи, после изведнъж разтвори широко очи и повдигна вежди.
— Калейла? — прошепна той.
Служителят от Държавния департамент пак кимна.
— И тя е работела за теб?
— Е, не за мен, за нас.
— Тази жена ме измъкна от летището в Бахрейн! Онзи негодник Макдоналд ме натика в тълпата — бях полумъртъв, не знаех къде се намирам. Тя ме измъкна оттам — нямам представа как го е направила!
— Аз знам — рече Суон. — Заплашила е да пръсне черепите на двама-трима бахрейнски полицаи, ако не съобщят за нея по каналния ред и не й помогнат да те измъкне. Получила е не само разрешение, но и кола от гаража на емира.
— Каза, че работи за нас, а не за теб. Какво значи това?
— Тя наистина е от ЦРУ, но е специален агент и се ползва с особен статут. Има връзки из целия Персийски залив и Средиземноморието, ЦРУ обаче не позволява на никого да я използва.
— Без нея много бързо щяха да надушат кой съм.
— Без нея щеше да станеш мишена за всеки терорист в Бахрейн, включително за хората на Махди.
Кендрик замълча за секунда — гледаше разсеяно с полуотворена уста, явно си беше спомнил нещо.
— Каза ли ти къде ме скри?
— Мълчи като гроб.
— Има ли това право?
— Казах ти, че е специален агент.
— Разбирам — промълви Евън.
— Аз също — отвърна Суон.
— Какво искаш да кажеш?
— Нищо. Рашад се свърза с нас цели шест часа, след като те бе измъкнала от летището.
— Това необичайно ли е?
— При тези обстоятелства може да се нарече странно. Задачата й беше да те държи под наблюдение и при някакви неочаквани действия от твоя страна незабавно да се свърже с Крофърд в ЦРУ, който трябваше да ми се обади за инструкции. Тя не го направи и в официалния й доклад не се споменава нищо за тези шест часа.
— Трябвало е да запази в тайна къде се крием.
— Да де. Сигурно сте били в двореца, а никой не може да се бърка в работите на емира и семейството му.
— Естествено.
Кендрик пак замълча и се загледа в тъмнината към очукания тезгях.
— Много свястно момиче — изрече бавно и колебливо той. — Поговорихме си. Влизаше ми в положението. Направо й се възхищавах.
— Я не се занасяй! — Суон се наведе над празната чаша. — Да не мислиш, че се случва за пръв път?
— Кое?
— Съвсем естествено е двама души, мъж и жена, озовали се в крайно напрегната ситуация, да се сближат.
— Не я обиждай, Франк. Тя все пак означаваше нещо за мен.