— Добре де, ще ти го кажа без заобикалки. Мен ако питаш, ти едва ли си означавал нещо за нея. Тя е професионалистка, нагледала се е на какво ли не в своята ЗНД.
— Своята какво? Говори на английски или ако предпочиташ, на арабски, но да те разбирам.
— Зона на действие…
— Пишеше го и във вестниците.
— Аз обаче нямам пръст. Ако зависеше от мен, щях да неутрализирам всички негодници, дето са написали тия статии.
— По-добре не ми казвай какво означава „неутрализирам“.
— Добре де. Ще ти кажа само, че в нашия занаят всички понякога се отпускаме — от умора или страх. Позволяваме си няколко часа да си правим удоволствието като отдавна полагаща ни се награда. Едва ли ще повярваш, че дори изнасяме лекции за това на хората, заминаващи със задачи.
— Вече ти вярвам. Честно казано, по онова време и на мен не ми беше чужда подобна мисъл.
— Добре де. Нея я зачеркваме. Тя действа в Средиземноморието и рядко си идва в Щатите. Като начало би трябвало да заминеш за Северна Африка, за да я намериш.
— Значи остават само онзи Крофърд в ЦРУ и резидентът в Бахрейн.
— Не. Освен тях и един рус мъж с централноевропейски акцент. Който действа тук, във Вашингтон, и то много потайно. Получава информация някъде, само че не от мен, не от „ОХАИО–40“. Открий него.
Суон даде на Евън телефоните си в службата и вкъщи и побърза да се измъкне от тъмната долнопробна кръчма. Кендрик поръча на дебелата чернокожа келнерка с яркочервената коса уиски и я попита има ли телефон. Тя му обясни къде е автоматът.
— Тупнете го два пъти долу вляво и ще ви върне монетата — посъветва го негърката.
— Ако стане, ще я дам на вас — отвърна Евън.
— Дайте я на приятеля си — каза келнерката. — Тия тежкари с костюмите никога не оставят бакшиш — и белите, и черните са един дол дренки.
Кендрик се измъкна от сепарето и тръгна предпазливо към телефона върху тъмната стена. Беше време да се обади в канцеларията си. Не биваше повече да държи в напрежение госпожа Ан Мълкахи О’Райли. Примижал, пъхна монетата и набра номера.
— Канцеларията на конгресмена…
— Аз съм, Ани — прекъсна я Евън.
— Къде сте, за Бога? Минава пет часът, а тук още е истинска лудница!
— Затова не съм там.
— А, да не забравя! — извика задъхано госпожа О’Райли. — Преди малко се обади Мани, беше много категоричен, но не крещеше, което означава, че май говори сериозно.
— Какво каза?
— Да не му се обаждате в Колорадо.
— Какво?
— Каза буквално: „Алкот масгул“, нямам представа какво е това.
— Аз имам, Ани.
На арабски това означаваше, че линията е заета, или с други думи, подслушва се. Ако наистина бе така, при всеки разговор можеше да се установи откъде се обаждаш.
— Няма да звъня в Колорадо — добави Евън.
— Каза да ви предам и че когато нещата се поуспокоят, ще иде в Меса Верде и ще ми предаде къде да го търсите.
— Чудесно, ще разбера чрез теб.
— А вярно ли е, господин супермен, всичко, дето го разправят за вас? Наистина ли сте извършили такива подвизи в Оман?
— Е, не всички са изсмукани от пръстите. Но са пропуснати мнозина, които е трябвало да бъдат споменати. Някой се опитва да ме изкара такъв, какъвто не съм. Ти как се справяш?
— С обичайното „Без коментар“ и „Шефът е извън града“ — отвърна госпожа О’Райли.
— Страхотна си.
— Не е точно така, господин конгресмен, не всичко се урежда по обичайния начин. Криво-ляво се справяме с откачените и с журналистите, дори с колегите ви, но не и с Белия дом.
— Белия дом ли?
— Да, моля ви се, с надутия началник на президентската канцелария. Как да кажеш „Без коментар“ на дясната ръка на президента?
— Той пък какво иска?
— Остави ми един номер, на който да се обадите. Знаели го всичко на всичко десетина души във Вашингтон…
— Дали и президентът е сред тях? — прекъсна я развеселен Кендрик.
— Твърди, че е, всъщност каза, че лично президентът е наредил да се обадите незабавно.
— Лично кой?
— Лично президентът.
— Тия хора не са ли чели Конституцията? Законодателната власт не е подчинена нито на изпълнителната, нито на президентската, на никой.
— Да де, Денисън не си мереше много-много думите — побърза да уточни Ан О’Райли, — но ако ми позволите да довърша, може би ще станете по-сговорчив.
— Я да чуем.
— Каза, че са наясно защо се криете, и щели да ви доведат, без да забележи никой… А сега мога ли да ви дам един съвет като човек с по-голям стаж във Вашингтон?
— Да.
— Евън, не можете да се криете вечно. Рано или късно трябва да се покажете, но преди да го сторите, защо не разберете какво са намислили? При всички положения те няма да мирясат, докато не ви открият. Защо не ги изслушате? Ще си спестите някои неприятности.