— От вас може да се очаква всичко. Доста конгресмени не могат да ви понасят. Разправят за вас какви ли не ужасии, например, как сте халосали с юмрук конгресмена от Канзас, който, както разбрах, ви бил проснал на пода.
— Дрън-дрън! Той наруши правилника в Белия дом, за чието спазване отговарям. Може и да съм го докоснал, но колкото да му покажа къде се намира. И тогава онзи келеш ми би кроше.
— Май не е било така! Доколкото разбрах, би е нарекъл некадърен фелдфебел и тогава вие сте си изтървали нервите.
— Няма такова нещо! — Денисън примигна, стомахът пак го присви. — Вижте, извинявайте, че са ви претърсвали… до голо…
— Няма нужда да се извинявате. Никой не ме е събличал. Съгласих се да си сваля сакото, мислех, че такъв е редът, но когато охраната ми каза да махна ризата и панталоните, се намесиха моите много по-досетливи придружители от секретните служби.
— Тогава защо сте толкова кисел?
— Защото ви минава през ума да го правите, а дори и да не ви минава, сте създали атмосфера на мнителност.
— Мога да ви опровергая, но няма смисъл. Отиваме в Овалния кабинет и, за Бога, не занимавайте президента с всички тия арабски щуротии. Не забравяйте, че той не знае за случилото се, за кой дявол да му обяснявате. По-късно сам ще му кажа.
— Откъде да знам, че ви стиска?
— Какво?
— Чу ме. Откъде да знам, че ви стиска и че на вас може да се разчита?
— В какъв смисъл?
— В смисъл, че ще му изложите нещата, както ви отърва.
— Кой си ти, по дяволите, че да ми говориш така?
— Едва ли имам по-малко пари от теб. Пък и смятам да се махна от Вашингтон — Суон сигурно ти е казал, — така че политическата ти благословия не ми е притрябвала. Знаеш ли какво, Денисън? Според мен ти си плъх. Не симпатичният Мики Маус, а от ония, гадните. Дето разнасят смрад и болест, наречена безнаказаност.
— Мери си думите, конгресмене!
— Не ми се налага. Отказвам се от политиката.
— Но не и Лангфорд. А аз искам той да е силен и убедителен. Лангфорд ни води към нова епоха. Вече е дошло времето отново да се изправим в цял ръст. И да заявим на всички нищожества по света да ни се разкарат от пътя.
— Приказките ти са отегчителни, както и ти самият.
— А ти какво? Да не си завършил английска филология в Харвард? Я стига, конгресмен! Ние тук не се шегуваме! Нашите хора или си гледат работата, или са вън от играта. Ясно ли е?
— Ще гледам да го запомня.
— Не е зле да запомниш и че президентът не обича разправиите. Всичко тук е мирно и тихо. Никакви вълнения, всички са щастливи, ясно ли е?
— Май се повтаряш.
— Аз довеждам нещата докрай, Кендрик. Тази игра е безмилостна.
— Ти си едно тъпо гадно леке.
— Значи не си допадаме особено. Е, чудо голямо!
— Да де.
— Да вървим.
— Не бързай толкова — спря го Кендрик, след което му обърна гръб и тръгна към прозореца, сякаш кабинетът беше негов, а не на президентския съветник. — Какъв е сценарият? Нали така се казва?
— Моля?
— Какво се иска от мен? — попита Кендрик, загледан към моравата пред Белия дом. — След като ти си организирал всичко, какво търся тук?
— Защото не е в наша полза да се правим, че не съществуваш.
— Виж ти! — Кендрик отново се обърна към шефа на президентската канцелария. — Значи не е във ваша полза.
— Трябва да си получиш заслуженото. Президентът не може да се преструва, че не те забелязва.
— А, сега разбирам. Например на някоя от забавните му, макар и не особено смислени пресконференции някой го попита за мен, което вече е неизбежно. Той не може да изтърси, че не е сигурен в кой бейзболен отбор играя.
— Ами да! Да вървим. Аз ще насочвам разговора.
— Тоест ще определящ какво да си казваме.
— Наричай го както искаш, конгресмен. Но не забравяй, че той е най-великият президент на двайсти век. А моята работа е да поддържам статуквото.
— Твоята — да, но не и моята!
— Напротив! Това е работата на всички ни. Аз съм воювал, момко, и съм виждал как хората умират, за да защитят нашите свободи, начина ни на живот. Струваше си! А този човек, президентът, ни възвърна ценностите, заради които сме понесли толкова жертви. Насочи страната в правилна посока единствено с волята си, с личността си, ако щеш. Няма по-достоен от него.
— Но не бих казал, че блести с особен ум — прекъсна го Кендрик.
— Това не означава нищо. От Галилео би станал отвратителен папа и още по-лош от Цезар.
— Донякъде имаш право.
— И още как! А сега за сценария — обяснението е просто и до болка познато. Някой негодник се е раздрънкал за оманската история, а ти искаш да се забрави час по-скоро.
— Така ли?
Денисън не отговори, само се взря и лицето на Евън, сякаш то наистина му се струваше отвратително.