— В операцията участваха и много други хора, сър. Без тях щях да загина.
— Знам. Заповядай, Евън, седни! — Президентът пак се настани зад бюрото, Хърбърт Денисън остана прав. — Онова, което си сторил, ще бъде поука за доста млади американци. Рядко се среща подобна решителност.
— Не съм го направил сам, сър. Доста хора рискуваха живота си, за да ми помогнат — неколцина дори загинаха. Сред тях имаше десетина оманци, сред които самият султан, както и отряд израелски командоси, пристигнали точно когато ми оставаха буквално няколко часа живот. Екзекуцията ми вече беше насрочена…
— Да, чух, Евън — прекъсна го Лангфорд Дженингс, който кимаше и се мръщеше съчувствено. — Но доколкото разбирам, нашите приятели в Израел настояват да не се споменава за участието им, а разузнавателните служби тук, във Вашингтон, не искат да рискуват хората си в Персийския залив.
— В Оманския, господин президент.
— Да де — каза Дженингс с прочутата си самоиронична усмивка, очаровала всички американци. — Аз май много не ги различавам, но довечера ще ги науча. Иначе жена ми няма да ми даде курабийки с мляко, ако се вярва на войнствено настроените карикатуристи, дето ме изтипосват по вестниците.
— Не е често от тяхна страна, сър. Като география тази част на света е доста сложна.
— Е, сигурно дори аз ще се справя с помощта на училищните карти.
— Не съм намеквал за подобно…
— Няма нищо, Евън, грешката е моя. Понякога се обърквам. Основният въпрос е какво да правим с теб Какво да направим при наложените ни ограничения, за да не излагаме на риск живота на агентите, които работят за нас в този взривоопасен район на света?
— Според мен заради тези ограничения историята трябва да бъде потулена и засекретена.
— Малко е късно, Евън — прекъсна го Дженингс. — Не можем вечно да се позоваваме на държавната тайна Вече разпали любопитството — положението може да стане неприятно — и опасно.
— Пък и — добави дрезгаво Хърбърт Денисън, нарушавайки мълчанието си, — както вече споменах, господин президентът не може да се прави, че не съществувате. Няма да е честно, нито патриотично. Аз виждам нещата така — и президентът е съгласен с мен: ще организираме в Овалния кабинет малък прием за журналисти, на който той ще ви поздрави и ще бъдете снимани как си приказвате. Така ще спазим и мерките за сигурност, наложени ни от Службата за борба тероризма. Страната ще разбере това. Изключено е да разтръбим какво сте правили пред тия свине, арабите.
— Без помощта на арабите нямаше да направя нищо и вие го съзнавате прекрасно — каза Кендрик, капи изгледа ядосано шефа на президентската канцелария.
— О, да, Евън — намеси се Дженингс, явно развеселен от това, което виждаше. — Аз лично го съзнавам. Между другото, Хърб, днес следобед ми се обади Сам Уинтърс и ми подхвърли чудесна идея, която няма да наруши мерките за сигурност; по-скоро ще ги оправдае.
— Самюъл Уинтърс не може да се смята за наш приятел — възрази Денисън. — На няколко пъти отказа да подкрепи предложенията ни пред Конгреса.
— Значи не е бил съгласен с нас. Нима от това ни става враг? Ако е така, трябва да изпратиш половината морски гвардейци в моя апартамент. Не се занасяй, Хърб, Сам Уинтърс е бил съветник на президенти и от двете партии, и то откакто се помня. Само един кръгъл глупак не би приел съветите му.
— Трябвало е да се свърже първо с мен.
— Виждаш ли, Евън? — Президентът наклони глава и се усмихна дяволито. — Мога да стана астронавт, но не мога да си избирам приятелите.
— Нямах предвид…
— Точно това имаше предвид, Хърб, но карай. Ти командваш парада тук и непрекъснато ми го напомняш, ала и това не ме обижда.
— Какво е предложил Уинтърс — професор Уинтърс? — попита Денисън, произнасяйки академичната титла донякъде саркастично.
— Е, наистина е професор, Хърб, но не от ония сухари, обикновените университетски преподаватели. Ако искаше, можеше да си купи един-два доста престижни университета. Този, който съм завършил, не би му се отразил въобще на финансите.
— Та какво предложи той? — попита разтревожен началникът на президентската канцелария.
— Да наградя нашия приятел Евън с Ордена на свободата. — Президентът се обърна към Кендрик. — Това е граждански еквивалент на Ордена на честта, присъждан от Конгреса.
— Знам, сър. Но аз не го заслужавам и не го искам.
— Е, Сам ми изясни някои неща и аз мисля, че е прав. Първо, ти наистина го заслужаваш и независимо дали го искаш, или не, ще го получиш, защото иначе ще ме помислят за стиснат неблагодарник. А аз, приятели, няма да го допусна.