— Да, господин президент — отвърна задавено Денисън. — Но знайте, че макар конгресменът Кендрик да има всички шансове да бъде преизбран, осигурявайки на партията ви едно място в конгреса, той смята в близко бъдеще да се оттегли от политиката. И тъй като самият той не го желае, защо излишно да насочваме вниманието към него?
— Работата е там, Хърб, че не искам да ме мислят за неблагодарник. Той сякаш ми е по-малък брат — можем да извлечем полза от това. Подсказа ми го Сам Уинтърс. Образът на сговорното американско семейство, както го нарече той. Не е лошо, нали?
— Хабим си патроните, господин президент — възрази отчаян Денисън и по гласа му пролича, че няма повече да настоява. — Страховете на конгресмена са основателни. Той се опасява от възможни репресии срещу негови приятели в арабския свят.
Президентът се облегна на стола, вперил безизразен поглед в началника на канцеларията.
— Прав си. Светът и бездруго е опасен, а ние ще го направим още по-опасен, ако се поддадем на тия глупави спекулации. Тъкмо затова ще обясня на страната — от позиция на силата, не на страха, — че от съображения за сигурност няма да позволя пълно разсекретяване на Оманската операция. Наистина си прав, Хърб. Но Сам Уинтърс пръв ми го каза. Освен това така няма да ме вземат за неблагодарник. Не съм такъв. Ясно ли е, Хърб?
— Да, сър.
— Евън! — Лицето на Дженингс отново грейна от заразителната му усмивка. — Ти си от хората, които ми харесват. Направил си нещо и аз като президент няма да се циганя! Между другото, Сам Уинтърс ми подметна да кажа, че сме работили заедно. Какво пък, нали моите хора са ти помагали, това си е самата истина.
— Господин президент…
— Насрочи датата, Хърб. Не искам да те засягам, но погледнах каква е програмата ми. Другият вторник в десет часа сутринта. Така ще го отразят Във вечерните новини по телевизията, а вторникът е богат на новини.
— Но, господин президент… — поде стъписан Денисън.
— В церемонията ще участва Военноморският оркестър. В Синия салон. Само това оставаше да ме помислят за неблагодарник.
Следван от Кендрик, Хърбърт Денисън тръгна бесен към кабинета си, за да изпълни президентското нареждане — да организира за следващия вторник церемонията по връчването на медала в Синия салон. С Военноморския оркестър. Началникът на канцеларията бе толкова ядосан, че не можеше да продума.
— Изглежда, не си очарован от мен, Хърби — рече Евън, забелязал сърдитата походка на Денисън.
— Никак. И не се казвам Хърби.
— Добре де. Но те поставиха на място.
— Президентът понякога е склонен да се вслушва в съветите на неподходящи хора.
Кендрик погледна началника на кабинета, както крачеха по широкия коридор. Денисън подминаваше мълчаливо колебливите поздрави на забързаните служители на Белия дом, някои от които разпознаха Евън и го изгледаха любопитно.
— Не разбирам — продължи Кендрик. — Ако не броим взаимната антипатия, какво толкова се е случило? На мен трябва да ми е крив светът, не на теб. Какво се мръщиш?
— Дрънкаш прекалено много. Гледах предаването на Фоксли и малкото представление, което устрои в канцеларията си на другата сутрин. От теб полза никаква.
— Май само за ползата мислиш.
— И за куп други неща.
— Да де. Тогава може да ти поднеса още една изненада.
— Още една ли? Каква?
— Чакай да стигнем в кабинета ти.
Денисън поръча на секретарката да не го свързва с никого освен с президента. Тя кимна бързо, но добави боязливо:
— Вече ви търсиха десетина души. И почти всички казаха, че е спешно.
— Друг път е спешно — тросна се той, натика конгресмена в кабинета си и затръшна вратата.
— Я да чуем каква е изненадата?
— Знаеш ли, Хърби? Наистина трябва да те посъветвам нещо — отвърна Евън и се отправи нехайно към прозореца, където бе стоял одеве, после се обърна и погледна Денисън. — С подчинените си можеш да бъдеш груб колкото искаш и докато те търпят, но друг път не посягай на член на Камарата на представителите и не го натиквай в кабинета си, сякаш се каниш да го нашибаш с ремък.
— Не съм те тикал!
— По-важното е, че аз го възприех така. Ръката ти е тежичка, Хърби. Сигурен съм, че и на знаменития ми колега от Канзас му се е видяла такава, когато те е проснал на земята.
Хърбърт Денисън неочаквано замълча, после се засмя. В смеха му, нито ядосан, нито враждебен, по-скоро звучеше някакво облекчение. Денисън разхлаби вратовръзката си и се отпусна нехайно на коженото кресло пред бюрото.
— Божичко, Кендрик, защо не съм десетина-дванайсет години по-млад, щях да ти свия сармите — то и сега нищо не пречи да го направя. Но на шейсет и три години човек се научава, че е по-разумно да е предпазлив, отколкото дързък. Нямам нищо против да бъда повален, по-трудното в наши дни е да се изправиш.