— Да не мислиш, че аз не държа? — избухна Денисън и се втурна към него. — Ще се разпоредя да напъхат тия мухльовци в бъчви и да ги хвърлят в морето!
— Тогава ми помогни да ги намеря. Такава е моята цена и ти или ще я приемеш, или ще ме принудиш да участвам в предаването на Фоксли и да кажа пред цялата страна какво мисля за теб и твоите негодници. Вие сте тъпа сган, изправена пред един сложен свят, който не разбирате.
— А ти си най-големият спец, така ли?
— А, не. Но знам, че и вие не сте. Гледам ви, слушам и виждам как отпращате толкова много хора, които могат да ви бъдат от полза само защото не пасват на калъпа, който сте си харесали. А днес следобед научих още нещо: видях го и го чух с ушите си. Президентът на Съединените щати е разговарял със Самюъл Уинтърс, който не ти е симпатичен, но когато обясни, че не го харесваш, защото е отказал да подкрепи ваши предложения пред Конгреса, Лангфорд Дженингс ти каза нещо, което ми направи огромно впечатление. Че ако този Сам Уинтърс не е съгласен с вашата политика, от това не ви става непременно враг.
— Президентът много често не е наясно кой му е враг. Идеологическите си съмишленици открива начаса и ги подкрепя — понякога дори прекалено дълго, — но често е прекалено великодушен, за да забележи тези, които оспорват убежденията му.
— Това е може би най-тъпият и безсмислен довод, който съм чувал, Хърби. От какво пазиш шефа си? От мнения, различни от неговото ли?
— Хайде да се върнем на голямата ти изненада, конгресмен. Тази тема ми допада повече.
— Не се и съмнявам.
— Явно знаеш повече от нас и с тази информация бихме могли да открием човека, разгласил Оманската операция.
— Научих го главно от франк Суон. Като шеф на „ОХАЙО–40“ той е служил за свръзка между министъра на отбраната, държавния секретар и председателя на Съвета на главнокомандващите, а те са знаели за мен. Но ми каза да ги зачеркна от списъка на възможните издайници…
— Прав е бил — прекъсна го Денисън. — Не могат да кажат две смислени думи. Нито пък да отговорят и на най-простия въпрос, сякаш са пълни идиоти. Само че не са никак глупави и са доста отдавна в политиката, за да знаят що е свръхсекретна информация. Какво друго?
— Освен теб — а, честно казано, теб те отписвам само защото от малкото ти сиво вещество също няма особена полза, както и от моето разобличаване — остават трима души.
— Кои?
— Първо, някакъв мъж на име Лестър Крофърд от Централното разузнавателно управление, второ, резидентът в Бахрейн, Джеймс Грейсън. И накрая, една жена, Ейдриън Рашад, която очевидно е агент със специално поръчение в Кайро.
— И какво за тях?
— Според Суон единствени те са знаели кой съм, когато заминах за Маскат.
— От наша страна — натърти Денисън. — А твоите хора там?
— Не мога да кажа, че е невъзможно да са ме издали, но ми се вижда малко вероятно. Неколцината араби, с които се свързах, с изключение на младия султан нямат почти никакви връзки с Вашингтон, така че те са последните, дето ще заподозра. С Ахмат се познаваме от години, той има много причини да не разгласява историята, като се започне с трона и не на последно място с връзките му с Вашингтон. От четиримата мъже, на които се обадих, се отзова само един, заради което и беше убит — не без съгласието на останалите. Бяха изплашени до смърт. Не искаха да имат нищо общо с мен или с познатите ни, осмелили се да ме видят; дори се направиха, че не знаят за пристигането ми в Оман, за да не бъдат заподозрени. Трябва да си бил там, за да разбереш. Всички живеят в страх от терористите, с нож, опрян до гръкляна — и не само те, а и членовете на семействата им. Имаше репресии — синът на един беше убит, дъщерята на друг — изнасилена и обезобразена, защото техни братовчеди или чичовци са призовали да се окаже съпротива на палестинците. Едва ли някой от тях би споменал името ми.
— За Бога, в какъв свят живеят тия араби?
— В свят, в който огромното мнозинство се опитва да оцелее и да осигури някакъв живот за себе си и децата си. А ние не сме си мръднали пръста за тях, мухльо такъв!
Денисън поклати глава и се смръщи.
— Може и да съм заслужил укора, Кендрик, трябва да помисля. Доскоро бе модерно да мразим евреите, да не им се доверяваме, сега вече арабите заеха мястото им в нашите антипатии. Може би всичко това са глупости, кой знае?… Сега много повече ме интересува кой те изтръгна от дълбоката секретност. Според теб е някой от нас.
— Убеден съм. При Суон е ходил някакъв русокос мъж с европейски акцент, който е разполагал с доста подробни данни за мен. Такава информация може да се получи само от официални архиви — вероятно от досието ми в Конгреса. Опитал се да подметне, че съм свързан с Оманската операция, но Суон отрекъл, като изтъкнал, че е отклонил предложението ми. Останал обаче с впечатлението, че този тип е надушил нещо.