— Ти дърпаш конците. Какво обяснение ще дадем — ще дадеш, защо съм в изолация?
— Най-очевидното. Заради твоята безопасност. Тя е от първостепенна важност за президента, който се е консултирал със специалистите по борба с тероризма. Не се притеснявай, ония, дето му пишат речите, ще измислят нещо, което ще разплаче жените и ще изкара мъжете на демонстрации. И тъй като последната дума тук има Дженингс, вероятно ще бъде някаква изтъркана история за юначния рицар от Кръглата маса, който се грижи за смелия си по-малък брат, изпълнил опасна задача. Глупости на търкалета!
— И ако има някаква истина във версията ви, че са възможни репресии — допълни Кендрик, — аз ще бъда на топа на устата.
— Какво по-хубаво от това! — кимна Денисън.
— Обади се, след като уредиш Рашад да се върне.
Евън седеше на кожения люлеещ се стол в кабинета на внушителната безлична къща в градчето Синуид Холоу на източното крайбрежие на Мериланд. В осветения двор навън сновяха хора от охраната, които ту се скриваха, ту се показваха от сенките.
Загаси телевизора, по който за трети път предаваха извънредната пресконференция на Лангфорд Дженингс, на която той говори за подвизите на малко известния конгресмен от Колорадо Евън Кендрик. Тя бе дори по-отвратителна, отколкото беше предсказал Денисън, бе изпълнена със сърцераздирателни паузи и изкуствени усмивки, зад които явно прозираха гордостта и мъката на мъжа с ухиленото лице. Президентът пак говореше общи приказки, без да казва нищо конкретно — с едно изключение.
— Докато не бъдат взети необходимите мерки, помолих конгресмена Кендрик, с когото всички толкова се гордеем, да избягва публичните изяви. Отправям строго предупреждение към тези страхливци, терористите. Ако някой се опита да посегне на живота на моя добър приятел и близък колега, на когото гледам като на свой по-малък брат, срещу виновниците за деянието ще бъде насочена цялата военна — сухопътна, морска и въздушна — мощ на Съединените щати.
Цялата военна мощ ли? И таз добра!
Някъде иззвъня телефон. Евън се огледа. Апаратът беше на едно бюро в другия край на стаята. Той свали краката си от люлеещия се стол и тръгна към звука, така внезапно нарушил покоя му.
— Ало?
— Тя пристига с военен транспортен самолет заедно с висш служител от посолството в Кайро уж като секретарка, все едно под какво име. Очаква се да кацнат към седем сутринта. Най-късно до десет ще бъде в Мериланд.
— Какво знае?
— Нищо.
— Все пак е трябвало да й дадете някакво обяснение — настоя Кендрик.
— Съобщихме й, че ще получи нови спешни задачи, но трябва да ги чуе лично, на място.
— И тя е повярвала на тая идиотщина?
— Нямаше друг избор. Взехме я от жилището й в Кайро, оттогава не сме се отделяли от нея. Приятни кошмари, леке такова.
— Благодаря, Хърби!
Евън затвори телефона с облекчение и същевременно със странно безпокойство от предстоящата среща с жената, която познаваше като Калейла, с жената, с която се бе любил трескаво, капнал от умора. Искаше да забрави този импулсивен акт и отчаянието, довело го до него. Трябваше да реши дали ще посрещне Калейла като приятелка или като враг. И все пак вече имаше план — поне за следващите двайсетина часа. Бе време да се обади на Ан О’Райли и чрез нея да се свърже с Мани. Чудо голямо, ако някой разбереше къде се намира — той беше официален гост на президента на Съединените щати.
23
Еманюел Уайнграс седеше в тапицираното в червено сепаре на кафенето в Меса Верде, с него бе и собственикът на заведението. Архитектът беше преживял два изпълнени с напрежение часа, напомнили му за безумните дни в Париж, когато бе работил за Мосад. Сега положението не бе чак толкова драматично, нито пък противниците му бяха особено опасни, но той все пак беше възрастен човек, на когото отново се бе наложило да се промъкне от едно място на друго, без да го забележи никой. В Париж се бе изплъзнал на група терористи и бе стигнал от „Сакре Кьор“ чак до булевард Мадлен. Тук, в Колорадо, се наложи да се добере от къщата на Евън до град Меса Верде, без да бъде задържан от цялата армия медицински сестри, които приятелят му бе наел и сега бяха на нокти заради оживлението навън.
— Как го направи? — попита Гонзалес-Гонзалес, мустакатият набит собственик на кафенето, докато му наливаше уиски.
— Има две неща, за които цивилизованият човек открай време се е нуждаел от уединение. Едното е тоалетната. Казах, че отивам по малка нужда, и се измъкнах през прозореца. После се смесих с тълпата, направих се с един от апаратите на Евън на фотограф, докато накрая хванах такси и дойдох тук.