— Как е „превантивната изолация“? — попита Суон с уморен глас. — Бил съм в няколко от тези къщи, когато разпитвахме дезертирали шпиони. Дано са те настанили в имение с конюшни или поне с два басейна, единия закрит, разбира се. Те всички си приличат — струва ми се, че правителството ги купува, за да се отблагодари на богаташите, решили да се отърват от тях и гратис да се сдобият с нови. Дано ни подслушват. И аз вече нямам басейн.
— Видях игрище за крокет.
— Е, чудо голямо! Какво искаш да ми кажеш? Има ли някаква надежда скоро да се откача?
— Може би. Поне се опитах да облекча малко положението ти… франк, трябва да ти задам един въпрос — можем да говорим свободно и с имена. В момента телефонът не се подслушва.
— Кой ти каза?
— Денисън.
— И ти му повярва? Между другото, изобщо не ме интересува дали ни подслушват.
— Вярвам му, защото той се досеща за какво ще говорим и иска да разграничи себе си и шефа си от тази история. Каза, че линията ще бъде „претоварена“.
— Прав е. Страх го е разговорът ни да не стигне до ушите на някое дрънкало. За какво става въпрос?
— За Мани Уайнграс и за връзките му с Мосад…
— Казах ти, че тази тема е табу — прекъсна го заместник-шефът на отдела. — Добре де, наистина не ни подслушват. Карай нататък.
— Разбрах от Денисън, че в оманското досие като пътници на самолета от Бахрейн до военновъздушната база „Андрюс“ сме вписани аз и един стар арабин в европейски дрехи, който бил агент на Консулския отдел…
— И който е върнат тук за лечение — намеси се Суон. — Това беше най-малкото, което можехме да направим за Али Саада и семейството му след дългогодишната му безценна работа за тайните ни служби.
— Сигурен ли си във формулировката?
— Никой не би могъл да я знае по-добре от мен. Аз я писах.
— Ти ли? Значи си разбрал, че това е Уайнграс?
— Не беше трудно да се досетя. Инструкциите ти, които Грейсън ни предаде, бяха доста прозрачни. Ти настояваше — забележи, настояваше — да доведеш в Щатите едно неназовано лице.
— Не исках да се разкрие участието на Мосад…
— Да де, както и аз. Само не можем да вкараме някого просто така в страната — противоречи на правилата, да не говорим за закона, — освен ако не е в нашите регистри. Затова го вписах под чуждо име.
— Но как разбра, че е Мани?
— Много просто. Говорих с началника на Бахрейнската гвардия, на когото беше възложено да те охранява тайно. Описанието му беше много точно, а когато онзи ми разказа как проклетият старец изритал един от хората му, задето те оставил да се спънеш, докато си се качвал в колата за летището, разбрах, че това може да е само Уайнграс. Както се казва, репутацията му пак го изпревари.
— Благодаря ти — рече тихо Евън. — И от свое, и от негово име.
— Не се сетих как другояче да ти се отплатя.
— Значи разузнавателните служби във Вашингтон изобщо не подозират за ролята на Уайнграс в Оман?
— И през ум не им минава. Забрави за Маскат, кракът му не е стъпвал там. И тук просто няма такъв човек.
— Денисън дори не знаеше кой е…
— Естествено.
— Но въпреки това го следят, франк. Някой го държи под наблюдение в Колорадо.
— Не сме ние.
На двеста седемдесет и пет метра северно от безликата къща, край Чесапийк Бей се намираше имението на Самюъл Уинтърс, бележит историк и дългогодишен приятел и съветник на президента на Съединените щати. На млади години баснословно богатият учен беше прочут и като спортсмен — лавиците в личния му кабинет бяха отрупани с купи от състезания по поло, тенис, ски и ветроходство, свидетелстващи за някогашните му успехи. Сега възрастният педагог се бе отдал на по-спокоен спорт, на игра, която поколения Уинтърсови бяха обичали и която играеха още от двайсетте години по моравите в имението край залива Ойстър. Това беше крокетът и щом някой от семейството започнеше строеж на ново жилище, сред първите му грижи беше да осигури и подходяща ливада за класическо игрище: дванайсет на двайсет и три метра, задължителните размери, приети през 1882 година от Националната асоциация. Така че една от забележителностите, която грабваше окото на посетителите в имението на Уинтърс, беше „игрището“ за крокет вдясно от огромната къща над Чесапийк Бей. Покрай него имаше множество бели пейки от ковано желязо, които му придаваха допълнителен чар и където си почиваха играчите, спрели да обмислят следващия си ход или да пийнат нещо.