— И през ум не им минава. Забрави за Маскат, кракът му не е стъпвал там. И тук просто няма такъв човек.
— Денисън дори не знаеше кой е…
— Естествено.
— Но въпреки това го следят, франк. Някой го държи под наблюдение в Колорадо.
— Не сме ние.“
А кой тогава?
Точно този въпрос безпокоеше Варак. Единствените, които знаеха за съществуването на Еманюел Уайнграс и какво означава той за Евън Кендрик, бяха петимата членове на Инвър Брас. Възможно ли бе някой от тях?…
Милош не искаше да мисли за това. Бе прекалено мъчително.
Ейдриън Рашад се сепна от внезапното разтърсване на военния самолет. Погледна пътеката в слабо осветената и не особено луксозна кабина. Служителят от посолството в Кайро явно бе притеснен — направо уплашен. Но бе пътувал и преди с подобни самолети, защото си носеше и успокоително — плоска бутилка в кожена обвивка, която измъкна от куфарчето и долепи до устните си, докато не усети, че спътничката му го наблюдава. Подаде й я стеснително. Тя поклати глава и извика през шума на реактивните мотори:
— Въздушни ями.
— Здравейте, приятели — чу се гласът на пилота по уредбата. — Извинявайте за въздушните ями, но се боя, че при това време още трийсетина минути няма да можем да ги избегнем. Трябва да се придържаме към нашия коридор и да избягваме гражданските маршрути. Много кофти време сте избрали за път. Дръжте се!
Аташето отпи нова глътка от бутилката, по-дълга и по-голяма от предишната. Ейдриън се извърна — арабското в нея й подсказваше да не гледа изплашения мъж, а европейската й кръв я караше като човек, свикнал да лети с военни самолети, да успокои спътника си. Накрая тези две противоположности в нея стигнаха до компромис — тя се усмихна насърчително на аташето и се върна към мислите си, прекъснати преди време от съня.
Защо така внезапно й бяха заповядали да се върне във Вашингтон? Ако искаха да й възложат нова задача, толкова деликатна, че да не може да я получи дори в закодиран вид, защо Мичъл Пейтън не й се бе обадил поне да я предупреди? Не беше в стила на „чичо Мич“ да позволява да й се бъркат в работата без изричното му разрешение. Дори при кризата в Оман преди година — а по-важна задача едва ли бе имало — Мич й бе изпратил запечатани инструкции по дипломатически куриер, в които без обяснения й се нареждаше да работи съвместно с Консулския отдел на Държавния департамент независимо дали й харесва, или не. Тя се бе подчинила и действително не й хареса. А сега изневиделица й бяха заповядали да се върне без много шум в Щатите, и то без да е получила и думица от Мичъл Пейтън.
Конгресменът Евън Кендрик. През последните осемнайсет часа това име беше обиколило света като тътен от приближаваща се буря. Човек лесно можеше да си представи уплашените лица на хората, работили с американеца, сега те поглеждаха към небето и се чудеха дали да се скрият, да си спасяват кожата пред неизбежната буря. Нямаше да им се размине на тези, които бяха помогнали на западняка, намесил се в кризата. Ейдриън се питаше кой е разпространил — не, думата беше твърде слаба — кой е разгласил оманската история! Тя запълваше страниците на всички каирски вестници и една бърза проверка беше потвърдила, че навсякъде в Близкия изток Евън Кендрик се е превърнал в светец или в окаян грешник. В зависимост от съдниците му, които понякога се намираха в една и съща страна, конгресменът щеше да бъде или канонизиран, или екзекутиран. Защо? Дали самият Кендрик нямаше пръст? Дали този уязвим човек, този измислен политик, рискувал живота си, за да отмъсти за едно ужасно престъпление, не бе решил след година на скромност и себеотрицание да спечели от своя подвиг политически дивиденти? В такъв случай това не беше мъжът от кратката им, но бурна връзка преди година. Ейдриън си спомни за нея с резерви, но без съжаление. Това беше една неправдоподобна, трескава, може би неизбежна при онези обстоятелства любов, която обаче трябваше да бъде забравена. Ако я връщаха във Вашингтон заради някакъв си внезапно амбицирал се конгресмен, тези моменти на невероятен покой въобще не бяха съществували.
24
Кендрик стоеше до прозореца, който гледаше към широката алея пред безликата къща. Денисън му се беше обадил преди повече от час, за да го уведоми, че самолетът от Кайро се е приземил, а госпожица Рашад вече пътувала с ескорт към Синуид Холоу. Началникът на президентската канцелария го предупреди, че агентката на ЦРУ вдигнала голям скандал, когато във военновъздушната база „Андрюс“ не й разрешили да се обади по телефона.