— Даже отказа да се качи в колата — оплака се Денисън. — Заяви, че трябвало на всяка цена да говори с прекия си началник, и прати ВВС по дяволите. Голяма злобарка! Тъкмо отивах на работа, когато ми се обадиха по телефона в лимузината. И знаеш ли какво ми заяви? „Кой, по дяволите, си ти?“ Представяш ли си! И като капак се извърна към охраната и попита на висок глас: „Кой е тоя Денисън?“
— Така е, като се правиш на скромен, Хърб. А те казаха ли й?
— Проклетите копелета се изсмяха! Тогава я заплаших, че ако не изпълни заповедта на президента и не се качи в колата, я очакват пет години в „Левънуърт“.
— Това е мъжки затвор.
— Знам! Ще пристигне след около час. Нали помниш, ако тя е човекът, когото търсим, трябва да ми я предадеш.
— Зависи.
— Такава е заповедта на президента!
— Тогава иде я прочета по вечерните новини. С коментар.
— Дяволите да те вземат!
Кендрик понечи да се отдалечи от прозореца, за да си налее още една чаша кафе, когато в дъното на алеята пред къщата се появи безлична сива лимузина. Зави и спря пред каменното стълбище, а от задната седалка изскочи един майор от ВВС. Той бързо заобиколи колата и отвори страничната врата на официалната пътничка.
Жената, която Евън беше познавал като Калейла, се появи на утринната светлина и примижа срещу слънцето, объркана и несигурна. Не носеше шапка, косата й падаше свободно до раменете, беше облечена в бяло сако, широки зелени панталони и обувки с нисък ток. Под дясната си ръка стискаше голяма бяла чанта. Когато я видя, Кендрик си спомни онзи късен следобед в Бахрейн, стъписването, обзело го при появата й в натруфената султанска спалня, и учудването й от опита му да се прикрие с чаршафа на леглото. А също впечатлението, което му бяха направили — въпреки паниката, смущението и болката или може би наред с тях — хладният чар на ясно изразените й евро-арабски черти и интелигентният блясък на очите й.
Беше се оказал прав — тя наистина бе удивителна жена, която се държеше изправено, почти дръзко, дори сега, докато вървеше към масивната врата на безликата къща, без да знае какво я очаква зад нея. Кендрик я наблюдаваше безпристрастно, със студено напрегнато любопитство, дори споменът за онзи следобед не събуди никаква топлина. Тогава тя го беше излъгала както с това, което му каза, така и с онова, което премълча. Дали поне този път щеше да бъде искрена?
Майорът от военновъздушните сили отвори вратата на огромната дневна и направи път на Ейдриън Рашад. Тя влезе и спря загледана в Евън, който стоеше до прозореца. В очите й нямаше изненада, само познатият хладен интелигентен блясък.
— Аз тръгвам — каза офицерът от ВВС.
— Благодаря, майор. — Вратата се затвори и Кендрик пристъпи напред. — Здравейте, Калейла. Бяхте Калейла, нали?
— Както кажете — отвърна тихо жената.
— Но всъщност не сте Калейла? А Ейдриън — Ейдриън Рашад.
— Както кажете — рече пак тя.
— Май се повтаряте.
— А вие постъпвате доста глупаво, господин конгресмен. Само за да свидетелствам във ваша полза ли накарахте да ме върнат тук? Защото няма да го направя.
— Да свидетелствате ли? Това е последното нещо, което искам.
— Много се радвам. Значи притежавате всички необходими доказателства. И не ви трябват и овациите на човек, чийто живот, както и животът на много негови колеги, зависи от анонимността.
— Така ли мислите? Че имам нужда от свидетели, от овации?
— А какво друго да мисля? Че ме откъснахте от работата, разкрихте ме пред посолството и Военновъздушните сили и вероятно провалихте легендата, която съм градила цели седем години, само защото съм спала с вас? Случи се веднъж, но бъдете сигурен, няма да се повтори.
— Почакайте малко, умнице — възрази Евън. — Аз не съм го искал. Нямах представа нито къде се намирам, нито какво е станало, нито пък какво ще се случи по-нататък. Бях изплашен до смърт, знаех само, че имам да върша нещо, което се съмнявах, че ще успея да изпълня.
— Бяхте и изтощен — допълни Ейдриън Рашад. — Както и аз. Случва се.
— Така каза и Суон…
— Какъв негодник!
— Не, франк Суон не е негодник.
— А какъв е тогава? Сводник? Да, безскрупулен сводник.
— Грешите. Не знам какви са ви отношенията с него, но той трябваше да си върши работата.
— Като ви изпрати на заколение?
— Може би… Признавам, че тази мисъл не е особено приятна, но тогава той беше доста натясно.
— Оставете го Суон, господин конгресмен. Защо съм тук?
— Защото трябва да разбера нещо, а вие сте единствената, която може да ми помогне.
— Какво?
— Кой е разгласил тази история? Кой е нарушил уговорката? Разбрах, че никой от хората, които знаеха, че заминавам за Оман — а те бяха съвсем малко, брояха се на пръсти, — не е имал причина да го направи, по-скоро обратното. Освен Суон и неговия компютърен гений, в когото той се кълне, остават само седем души в цялата страна. Шестима са проверени и са извън всякакво подозрение. Вие сте последната, единствената, която остана.