— В никакъв случай не бива да се срещам с хора, които познавам или които ме познават, чичо Мич.
Освен че в гласа й се долавяше злокобна нотка; тя от студентските си години не го беше наричала „чичо Мич“. Несъщинската му „племенница“ явно беше притеснена.
Милош Варак слезе от самолета в Дуранго, щата Колорадо, и отиде на гишето за наемане на коли. Представи фалшива шофьорска книжка и съответно фалшива кредитна карта, подписа квитанцията, взе ключовете и бе упътен към паркинга, където го чакаше колата. В куфарчето му имаше подробна карта на югоизточната равнинна част на щата Колорадо, където бяха изброени чудесата на Националния парк „Меса Верде“ и различни хотели, мотели и ресторанти, повечето от които се намираха във или около градовете Кортез, Есперус, Марвъл и на изток Дуранго. Най-слабо беше представено едно селище, Меса Верде — на което никак не прилягаше името „град“. То можеше да мине за географски обект повече във въображението на хората, отколкото в пътеводителите — основните му забележителности бяха универсалният магазин, бръснарницата, забутаното малко летище и кафенето, наречено „При Джи-Джи“. Човек само минаваше през Меса Верде, но не се задържаше дълго там. Селището съществуваше за удобство на фермерите, ратаите и заклетите пътешественици, които неизменно се загубваха, ако поемеха за Ню Мексико и Аризона по панорамните маршрути. Наличието на летище се обясняваше с нуждите на десетината привилегировани земевладелци, които си бяха построили Имения в дълбоката провинция и просто си го бяха поискали. Те обаче рядко, да не кажем никога, стъпваха на улицата с универсалния магазин, бръснарницата и кафенето „При Джи-Джи“. Всичко, от което се нуждаеха, им се доставяше по въздуха от Денвър, Лае Вегас и Бевърли Хилс — затова се бе появило и летище. Изключение правеше конгресменът Евън Кендрик, който най-неочаквано се бе кандидатирал за политически пост. Той бе допуснал грешката да си помисли, че Меса Верде може да му осигури необходимите гласове, което би било възможно само ако изборите се провеждаха на юг от Рио Гранде.
Варак обаче много искаше да види тази отсечка от пътя, която местните жители наричаха Меса Верде, а Еманюел Уайнграс — само Верде. Искаше да види как се обличат хората там, как ходят, как тежката кърска работа се е отразила на тялото, мускулите и стойката им. До едно, най-много две денонощия трябваше да се слее с тях. Задачата, която му предстоеше да изпълни, го опечаляваше до болка, но се налагаше да я извърши. Ако в Инвър Брас имаше предател, Варак трябваше да го намери.
След като бе шофирал час и трийсет и пет минути, откри кафенето, наречено „При Джи-Джи“. Не можеше да влезе вътре с дрехите, с които беше облечен, затова спря, свали си сакото и влезе в магазина от отсрещната страна на улицата.
— Не съм те виждал тъдява — каза възрастният магазинер, като извърна глава от полицата, на която нареждаше пакети с ориз. — Хубаво е да зърнеш ново лице. За Ню Мексико ли си тръгнал? Ще те упътя и без да пазаруваш. Все това повтарям, но народът като че ли си мисли, че трябва да се поохарчи малко, за да ме попита после за пътя.
— Много сте любезен, сър — отвърна Милош, — на мен обаче наистина ще ми се наложи да похарча малко пари — не свои, разбира се, а на работодателя си. По една случайност трябва да купя тъкмо няколко пакета ориз. Пропуснали са ги в доставката от Денвър.
— А, значи са за някой от тукашните тузари. Взимай каквото искаш, синко — стига да си платиш, разбира се. На моите годинки вече не мога да обслужвам клиентите.
— И през ум не ми е минавало да ви карам, сър.
— Ей, ама ти май си чужденец.
— Скандинавец — отвърна Варак. — Тук съм временно, замествам шофьора, докато оздравее.
Милош взе три пакета ориз и ги занесе на тезгяха, а магазинерът се запъти към касата.
— За кого работиш?
— За Кендрик, но той не ме познава…
— Ей, ама си го бива младия Евън! Значи нашият конгресмен бил героят от Оман! От това наистина ти се вдига самочувствието, както каза президентът! Евън се е отбивал насам три-четири пъти. Веднъж се среща такъв човек — от нашата черга, нали разбираш?
— Боя се, че не го познавам.
— Да, ама щом работиш там, не може да не знаеш стария Мани! Истинска хала, а? Тоя откачен дърт евреин няма равен на себе си!
— Да, така си е.
— Шест долара и трийсет и един цента, синко. Остави дребните, ако нямаш.
— Сигурно ще намеря… — Варак бръкна в джоба си. — А господин… Мани често ли идва тук?
— Наминава. Може би два-три пъти в месеца. С някоя от сестрите, но щом тя си обърне гърба, веднага се втурва при Джи-Джи. И той не си поплюва. Ето ти рестото, синко.