— Откърти някое от страничните огледала. Кажи на шофьора.
— Той няма да ме чуе, я шейх. Както повечето превозни средства, камионетката е доста стара, за да не бие на очи. Няма как да кажа на шофьора.
— По дяволите! — възкликна Евън с тубата гел в ръка.
— Тогава ти ще гледаш вместо мен, я сахбий — каза той, наричайки мъжа „приятел“. — Приближи се и ме погледни. Кажи ми, когато е готово. Отметни чергилото.
Арабинът повдигна мъничко чергилото и слънцето проникна в тъмната каросерия. Внимателно, като се държеше за каишите, той отиде на трийсетина сантиметра от Кендрик.
— Това идахуа ли е, сър? — попита мъжът и кимна към тубичката.
— Да — отвърна Евън на арабски, щом се убеди, че му трябва точно този гел.
Започна да го нанася първо по ръцете си. И двамата наблюдаваха внимателно. Чакаха само три минути.
— Арма! — извика арабинът и протегна ръка — цветът на кожата на Евън беше почти като неговия.
— Става — съгласи се Кендрик и се опита да прецени какво количество от гела е нанесъл върху ръцете си, за да остане и за лицето. Започна да се маже, като наблюдаваше арабина в очите.
— Махуул — извика най-новият му приятел и се усмихна победоносно. — Делуатии анзур!
Кендрик беше успял. Сега кожата му бе като на почернял от слънцето арабин.
— Помогни ми да се преоблека в арабските дрехи — помоли Евън и започна да се съблича в подскачащата камионетка.
— Готово — каза арабинът, английският му най-неочаквано стана значително по-добър. — Но вече трябва да се разделим. Извинявайте, че се правех на лапнишаран, но човек не бива да има вяра на никого, дори на Държавния департамент. Поемате огромен риск, я шейх, много повече от мен, но това не ми влиза в работата. Ще ви оставим в центъра на Маскат и оттам нататък трябва да се оправяте сам.
— И на това съм благодарен — рече Евън.
— Благодаря, че дойдохте, я шейх. Но не се опитвайте да намерите помагачите си. Ще ви убием, преди дори враговете ни да са насрочили екзекуцията ви. Не вдигаме много шум около себе си, но продължаваме да действаме.
— Кои сте вие?
— Вярващите, я шейх. Не ви трябва да знаете повече.
Евън благодари на администратора и му даде бакшиш, задето му е обещал да си държи езика зад зъбите. Отседна в хотела с фалшиво арабско име и получи ключа за апартамента. Не поиска да му помогнат с багажа. Качи се на друг етаж и изчака в дъното на коридора да се увери, че не го следи никой. Слезе по стълбите до своя етаж и отиде в апартамента.
Бързаше. „Ценна ни е всяка минута, франк Суон от Държавния департамент“. Вечерната молитва беше привършила. Спусна се мрак, в далечината се чуваше тътенът на безумието в посолството. Евън хвърли малкия сак в ъгъла на хола, извади изпод робата портфейла си и измъкна сгънат лист хартия, на който беше написал имената и телефонните номера — номера отпреди пет години — на хората, с които смяташе да се свърже. Отиде при бюрото и телефона, седна и обгърна листа.
След трийсет и пет минути на многословни, но и някак сковани разговори с трима приятели от едно време вече бе уредил срещата. Беше се спрял на седмина измежду най-влиятелните хора в Маскат, които познаваше. Двама бяха умрели, един беше в чужбина, четвъртият му каза без заобикалки, че обстановката не е благоприятна и че не е за препоръчване един оманец да се среща с американци. Тримата, съгласили се — кой със, кой без желание — да се срещнат с него, щяха да дойдат до час. Щяха да се качат направо в апартамента, без да минават през администрацията.
Минаха трийсет и осем минути, през които Кендрик разопакова малкото багаж, който бе взел, и поръча да му донесат различни марки уиски. Трезвеността, изисквана от исляма, се ценеше повече, ако се нарушаваше и срещу името на всеки отседнал в хотела бе отбелязана предпочитаната от него марка уиски — урок, който Евън бе усвоил от сприхавия Еманюел Уайнграс. „Това смазва механизма, синко. Запомниш ли името на съпругата на някого, той е доволен. Но запомниш ли марката уиски, която предпочита, това вече е друго. Значи наистина го уважаваш.“
Лекото почукване по вратата отекна като гръмотевица в тихата стая. Кендрик няколко пъти пое дълбоко въздух, прекоси помещението и отвори на първия посетител.
— Ти ли си, Евън? Господи, да не си се помохамеданчил?
— Заповядай, Мустафа! Радвам се да те видя.
— Но теб ли виждат очите ми? — попита арабинът, който бе облечен в тъмнокафяв костюм. — Ами кожата ти? Мургав си като мен, ако не и повече.
— Ще разбереш всичко. — Кендрик затвори вратата и покани с жест стария си приятел да седне. — Имам от любимото ти уиски. Ще пийнеш ли?