— Да не би да има някакви скрити намерения? — предположи Пейтън. — Питам за всеки случай, защото е типично за нормалния човек. Да речем, че този преуспяващ индивидуалист — а той наистина е такъв, сам се уверих, — се зарази от толкова прилепчиво властолюбив и реши да стигне върха, впрягайки целия си ум, всичките си възможности, включително това, което е направил в Оман. Но един ден се събужда и си мисли: „Боже, какво направих? Защо съм тук? Мястото ми не е сред тези хора…“ Няма да е първият. Мнозина други прекрасни мъже и жени преди него са били загубени за политиката, защото са дошли до същия извод — че мястото им не е тук. Повечето от тях са страшно независими, твърдо убедени в правотата си, потвърдена от успехите им в една или друга област. Освен ако чрез властта не искат да задоволят себичността си — а според твоя нюх, на който аз вярвам, това едва ли важи за Кендрик, — тези хора не понасят безкрайните и сложни дебати и компромиси, отличителна черта на нашата система. Възможно ли е нашият конгресмен да е от тях? — Веднага ще кажа, че Евън напълно отговаря на тази характеристика, но това отново е само нюх.
— Значи никак не е изключено твоят хубостник…
— О, стига, Ем Джей! — прекъсна го Рашад. — Толкова си старомоден.
— Бих използвал и друга дума, но не и пред своята племенница.
— Много си тактичен, няма що!
— Благоприличието преди всичко, скъпа. Но не е ли възможно твоят приятел един ден да се е събудил и да си е казал: „Допуснах страхотна грешка, като се изкарах герой, и сега трябва да я поправя“?
— Възможно е, ако беше изменник, мен обаче ако питаш, не е.
— Но все пак ти е ясно, че поведението му е доста противоречиво. Върши едно, а после твърди съвсем друго.
— Според теб се изтъква прекалено много, но аз не съм съгласна — той не лъже нито себе си, нито мен.
— Само изследвам различните възможности, преди да започнем да търсим предателя, който — ако се съди по думите ти — е бил вербуван от някакъв рус мъж… Кендрик каза ли ти защо се нахвърли публично върху Пентагона, а и върху цялата военна промишленост, да не говорим за не толкова откритите, но доста известни упреци към нашите разузнавателни служби?
— Защото е имал възможност да каже нещо, което според него непременно е трябвало да се каже.
— Само за това ли? Такова ли е обяснението му?
— Да.
— Но първо е трябвало да използва възможностите, които му даде властта. Комисията „Партридж“, после парламентарната подкомисия по разузнаването — това са най-желаните политически кресла, ако не и нещо повече. За всяко от тях има поне четиристотин кандидати от Конгреса, които биха продали и жените си, за да ги заемат. Те не падат от небето, за тях трябва да се потрудиш, да се пребориш. Той как обяснява това?
— Никак. Те наистина са му паднали от небето. И той се е борил не да ги заеме, а да се отърве от тях.
— Моля? — възкликна от изненада Ем Джей Пейтън.
— Заяви ми, че ако не му вярвам, да съм говорела с първия му помощник, който едва ли не го бил принудил да приеме назначението в комисията „Партридж“, а после да съм се срещнела и да съм попитала този дърт ирландски таласъм, дето си затварял очите за подкупите сред конгресмените, какво му бил казал да направи с подкомисията си. Евън не искал тези два поста, но му било обяснено, че ако не ги приемел, нямало да има никакъв глас в определянето на приемника си в девети колорадски избирателен район. А този въпрос бил много важен за него — само за това се кандидатирал. Така успял да разкара някакъв негодник в партията си и не искал друг като него да заеме мястото му.
Пейтън се отпусна бавно назад, хвана с ръка брадичката си и присви очи. С годините Ейдриън Рашад се беше научила кога да замълчи и да не прекъсва мислите на наставника си. И сега го изчака, готова за най-раз лични отговори, но не и за този, който чу:
— Това променя нещата. Доколкото помня, си казала на Кендрик, че според теб името му е било разкрито от някой, който е решил, че героят от Оман заслужава овации за подвига си. Боя се обаче, че тук става въпрос за нещо много по-дълбоко. Нашият конгресмен е бил програмиран.
— О, Боже, за какво? — Не знам, но трябва да разберем. Съвсем безшумно и много предпазливо. Имаме работа с нещо доста необичайно.
Варак видя голямата тъмносиня лимузина. Беше отбита от пътя, лъкатушещ през една горичка на няколкостотин метра от къщата на Кендрик, и в нея нямаше никой. Чехът беше подминал огромното имение на конгресмена, оградено с жив плет, което все още се намираше под миниобсадата на неколцина упорити, незагубили надежда репортери с телевизионен екип, и възнамеряваше да потегли на запад, към един мотел в покрайнините на Кортез. При вида на синята кола обаче промени решението си. Подмина следващия завой и скри колата в един храсталак край пътя. На седалката до него лежеше дипломатическото му куфарче — чехът го отвори и извади някои неща, които можеха да му потрябват. Пъхна ги в джоба си, слезе от колата, затвори безшумно вратата и се върна обратно по завоя при синята лимузина. Приближи вратата откъм гората и огледа колата да види дали нещо няма да включи алармената инсталация, ако някой бърника ключалката или натисне дръжката, или пък прекъсне светлинните лъчи между предните и задните колела.