— Не се бой, не си падам по възрастни роднини.
— Веднъж вече се случи, но няма да се повтори. — Калейла се извърна към него и добави с нежен, но твърд и искрен глас: — Сериозно, Евън. Тук не е Бахрейн. И ние сме съдружници в работата, а не в леглото. Нали?
— Затова ли не искаше да се преместиш?
— Разбира се.
— Не ме познаваш — каза Кендрик след кратко мълчание.
— Донякъде и заради това.
— А това ме подсеща, че отдавна се каня да те попитам нещо, но не знаех как ще го изтълкуваш.
— Питай.
— Когато миналия месец дойде в онази къща в Мериланд, почти веднага заговори за Бахрейн. А после ми каза, че стаите се подслушвали и че всяка наша дума се записвала. Тогава защо го спомена?
— Защото исках колкото се може по-бързо и по-пълно да изчерпим темата.
— Тоест другите, хората, имащи достъп до записите, се досещат какво е станало там.
— Да, и исках да изясня отношението, което в никакъв случай не е пасивно. Изразих го с обясненията си.
— Случаят е приключен — каза Евън, насочвайки се към магистралата за Вирджиния.
— Благодаря.
— Между другото, разказах на Сабри и жена му за теб — е, не всичко. Много искат да се запознаете.
— Това е семейството от Дубай, нали?
— Не са просто семейство. Те са ми стари приятели.
— Не го казах снизходително. Той е учен, нали?
— Ако извади късмет, другата пролет ще стане преподавател в Джорджтаун или Принстън — имаше някакъв проблем с документите, който успяхме да уредим. Между другото, светът се оказва малък, Сабри обожава баща ти. Запознали са се в Кайро. Сигурно често ще ти говори за него.
— Бързо ще се откаже — засмя се Калейла. — Скоро ще разбере, че аз не съм от тяхната гилдия.
— Но с компютър можеш да работиш, нали?
— Е, да. Често ми се налага.
— Аз обаче не мога, нито Каши, жената на Сабри, нито пък той самият, значи може да се каже, че не си и от нашата гилдия.
— Не ти отива да кокетничиш, Евън. Не забравяй резето на вратата.
Пристигнаха пред къщата, където Калейла бе посрещната сърдечно от Каши Хасан и помежду им възникна мигновено приятелство, нещо характерно за арабските жени.
— Къде е Сабри? — попита Кендрик. — Искам да го запозная с Калейла.
— В кабинета ти, скъпи Евън. Обучава някакъв от Централното разузнавателно управление как да работи с компютъра, ако се наложи.
Бе минал почти месец от установяването на оста Калейла-ЦРУ, но те бяха все така далеч от истината, както и в безликия дом в Мериланд. Подчинените на Пейтън провериха най-внимателно десетки хора, които биха могли да имат и най-малкия достъп до Оманското досие. Проследиха и всяка стъпка на агентите — не откриха нищо подозрително. Самото досие било съставено от Франк Суон от Държавния департамент в сътрудничество с Лестър Крофърд от ЦРУ и било написано на един-единствен компютър от различни клавиатуристки, всяка от които напечатала по хиляда думи, без никакви имена — те били добавени по-късно от Суон и Крофърд.
Решението за пълно засекретяване на операцията било взето чрез протокол, в който не се споменавали никакви подробности и който бил одобрен от най-високо място — от държавния секретар, министъра на отбраната, Съвета на главнокомандващите и Централното разузнавателно управление. В него не се споменаваше нито името на Кендрик, нито пък самоличността или националността на другите участници и групи от операцията — след нейното приключване преди година и три месеца основната информация е била предоставена на специалните комисии на Сената и Камарата на представителите. И двете бяха дали бързо благословията си, дори се предполагаше, че информацията за посредничеството на някакъв американец в Маскат, публикувана във „Вашингтон Пост“, е изтекла от някой раздърдорил се член на тези комисии.
Кой? Как? Защо? Пак се върнаха там, откъдето бяха започнали — по всички правила на логиката и елиминирането Оманското досие би трябвало да е недосегаемо и все пак някой го беше взел.
— Нещо не се връзва — заяви Пейтън. — Пробив в системата има, и той ни убягва.
— Така си е — съгласи се Кендрик.
Заключението на Пейтън за неочакваното назначение на Евън в комисията „Партридж“ и специалната подкомисия по разузнаването беше поразило Кендрик. Нито хитрият като лисица Партридж, нито не по-малко лукавият председател на Долната камара обаче можеха да бъдат разпитани направо. „Защо не?“ — възрази Евън. Ако наистина е бил програмиран, той имаше пълното право да поиска обяснение от доброволните съучастници в това дело.
— А, не, конгресмен — спря го Пейтън. — Ако са били шантажирани, за да те назначат, със сигурност ще се изплашат и ще вдигнат тревога. Нашият рус европеец и хората, за които работи, съвсем ще се спотаят. Няма да им попречим, просто няма как да ги намерим. Напомням ти, интересува ни именно „защо“. Защо изтикват на преден план точно теб, сравнително аполитичния новак в Камарата на представителите от някакъв затънтен район в Колорадо?